Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 88

– Наасир, събери малко плячка – нареди Басра. – Останалите, започвайте да търсите.

Наасир извади от джоба си плетен чувал и започна да го пълни. Останалите започнаха да ровят из планината от съкровища.

Нийла започна да подхвърля лъскави парчета стъкло и скъпоценности с опашката си.

– Как изобщо ще намеря лунния камък в тази купчина? – запита се тя.

– Започни със сандъка на Хагарла. Стои до гнездото ù. Там прибира най-ценните неща. Бързо. Нямаме много време – подкани я Басра.

Нийла намери сандъка и с лекота го отвори. Взе да изважда огърлици, златни корони, скъпоценни камъни, перлени нанизи, дълги колкото опашката ù. След минути беше опразнила сандъка, но лунния камък го нямаше.

– Иди да помогнеш на другите с претърсването на купчината – каза Басра. Самата тя оглеждаше гнездото на Хагарла.

– Ей! – дочу се глух глас. – Май го намерих!

– Икраан? – викна Басра. – Ти ли си? Къде си?

– От другата страна на планината.

– Какво правиш? Взимай камъка!

– Хм, няма как, шефе – каза Икраан.

Нийла и останалите хвърлиха всичко и забързаха към Икраан. Тя се носеше във водата над друго гнездо, пълно с шест боричкащи се бебета дракони, всяко с размерите на голяма бяла акула.

Едно от тях държеше златен скиптър в ноктите си. Друго – кутийка от безалкохолно. В лапите на третото се виждаше бодлив морски таралеж. Четвъртото държеше шнорхел. Петото – главата на собственика на шнорхела. В ноктите на последното драконче проблясваше лунният камък.

Нийла спря да диша. Това бе талисманът на Нави, нямаше съмнение. Камъкът беше колкото яйце на албатрос, дълъг над петнайсет сантиметра. На цвят бе сребристосин и от дълбините му се излъчваше светлина.

– Колко сладко – изкоментира Басра с леден глас. – Спинкат с играчките си.

Бебетата ги чуха и започнаха да съскат. Едно от тях се опита да изпълзи от гнездото.

– Как ще вземем камъка? – попита Наасир.

На Нийла ù хрумна идея. Тя запя, тихо и нежно.

– Какво? – Басра не можа да повярва. – Как точно ще ти помогне това? Ще трябва да им видим сметката, едно по едно.

– Не, чакай, Басра! – спря я Нийла. – Виж!

Бебетата се полюляваха. Бяха спрели да съскат. Люспестите им клепачи се притвориха над жълтите очи. Нийла им пееше стара маталийска приспивна песен – майка ù я бе пяла, когато русалката беше малка. След няколко минути дракончетата бяха почти заспали, но едно от тях внезапно удари друго без видима причина. Всичките се пробудиха и отново се сборичкаха, съскайки.  Нийла продължи да пее и след още няколко минути бебета най-сетне заспаха.

– Браво на теб! – прошепна Икраан.

Нийла спря да пее и заплува към гнездото. Тя бе тази, която трябваше да вземе лунния камък, тя и никой друг. Спря за момент, когато едно от дракончетата се размърда в съня си, после се насочи към онова, което стискаше камъка пред гърдите си. Бавно и предпазливо, Нийла отлепи ноктите му от талисмана и го взе. После се обърна към останалите и се усмихна.

Което беше голяма грешка.