Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 73

Нийла разгледа картата, която купи малко по-рано. Докато го правеше, забеляза, че ръцете ù греят. Обичайното ù нежносиньо сияние се бе засилило.

– Странно – отбеляза тя.

Нийла засияваше по-ярко само ако беше силно развълнувана или ако наоколо имаше друга биолуминесцента русалка или животно. Биотата можеха да се усещат взаимно и когато това станеше, фотоцитите – светлочувствителните клетки по кожата им, се задействаха и те засияваха.

Тя се вгледа отново в картата. Сигурна беше, че на нея е показан пътят към Нзури Бонде оттам, където бяха, но нямаше никаква представа къде са всъщност, да не говорим, че не я биваше особено в разчитането на карти. Никога не ù се беше налагало. Винаги имаше някой специален човек за целта. Обърна картата наопаки, пак я обърна и накрая реши да се отправи в посоката, за която смяташе, че е запад.

Двете с Уда поплуваха още петнайсет минути, без да попаднат на какъвто и да е знак, подсказващ, че селото е наблизо. Тъкмо започна сериозно да се притеснява, когато Уда леко я гризна по ръката и посочи напред с перка. Нийла потърка ухапаното и забеляза, че кожата ù е потъмняла до кобалтовосиньо.

– Какво ми става?

Уда отново я гризна.

– Ох! Стига! – скара ù се тя. – Какво ти става и на теб?

Загледа се напред, примижала в тъмнеещата вода. Тогава видя: огромен облак пясък в далечината.

– Добро момиче! – похвали тя рибката. – Да вървим!

Нийла знаеше, че толкова голям облак е знак за човешко присъствие. Причините за облака можеха да бъдат най-различни – играчи на кабалабонг, фабрика или фермери, които орат земята си. Може там да имаше ферма за морски крави. По това време на деня фермерите прибираха животните си в обора, за да ги издоят.

Тя заплува по-бързо, облекчена, че е намерила знаци за човешко присъствие и с надежда, че двете с Уда ще могат да се подслонят при въпросните хора за през нощта. Когато приближиха облака обаче, Нийла спря.

Облакът не идваше от ферма за морски крави или от играчи на кабалабонг.

Идваше от гигантски затвор.

Пълен с морски хора.

Двайсет и девет

– О, богове – прошепна Нийла, изумена.

Продължи още малко напред, скри се зад една скала и подаде глава, за да огледа. И преди беше виждала затвори – всяко царство ги имаше, но никога не бе виждала такъв затвор.

Видя хиляди мъже и жени. Кожата им беше в тъмните нюанси на жителите на Западен Матали. Всичките копаеха. Виждаше ги съвсем ясно. Виждаше всичко, защото оградата около затвора беше съставена от купища морски камшици – огромни биолуминесцентни медузи, почти напълно прозрачни. Сигурно бяха стотици, всяка с пипала, дълги по над седем метра и с диаметър около три метра. Носеха се по водата в кръг. Смъртоносните им пипала образуваха решетките на затвора.

– Ето защо сияя! – каза си тя.

Над затвора се носеха още морски камшици, дори по-големи от останалите, които следяха за движение във водите наоколо.

– Живи стражеви кули – прошепна Нийла.

Докато гледаше затворниците, един от тях, възрастна жена, спря да копае и се подпря на лопатата си. Явно беше напълно изтощена. В следващия момент до нея се появи ездач на смъртта. Той ù се разкрещя и я удари с дръжката на камшика си. Тя извика от болка, но отново започна да копае. Недалеч от нея, друг затворник, изпосталял мъж с парцаливи дрехи, падна на земята. Дойдоха няколко ездачи на смъртта и го извлякоха оттам.