Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 75
Дженифър Донъли
Нийла се отдръпна от оградата, повдигаше ù се. Тогава видя, че опашката ù проблясва във водата. Камъчетата невидимки не бяха толкова мощни, колкото перлите, и заклинанието вече бе започнало да се изтощава. Тя заплува обратно към скалата, зад която я чакаше Уда, и седна на земята, за да се успокои.
– Сера грешеше, Уда – каза тя с треперещ глас. – Тепрез наистина крие хората от обезлюдените села на корабите си, но не ги води в Ондалина. Води ги в затворнически лагери. За да търсят талисманите. Трябва да пратя съобщение на останалите, но първо да се махнем оттук, преди и ние да свършим зад оградата. Или в корема на някой дракон.
Нийла се облегна на камъка и затвори очи. Не знаеше какво да прави и нямаше кой да ù каже. Сера я нямаше. Линг я нямаше. Нямаше втори помощници с формуляри в ръце. Нямаше велик везир. Нямаше я Сума, която да оправи нещата с чаша чай и чиния бингбанги. Трябваше да се оправя сама. Но как?
Тя отвори очи, после затършува в чантата си и направи това, което правеше винаги, когато беше ядосана или изплашена – потърси бонбон.
Не може да няма поне един, мислеше си отчаяно. Ужасно ù се ядеше нещо сладко. Зарови между кутийките грим, четката си за коса, кесията с мокрети... и видя яркозеленото вързопче.
– Зизи! Слава на боговете! – зарадва се тя.
Бонбонът беше посмачкан, защото беше стоял на дъното на чантата, но все пак си беше зизи. Сладкото винаги оправяше нещата. Тя разопакова бонбона с треперещи ръце, лапна го и зачака да се почувства по-спокойна и по-щастлива... Само че беше преситена от сладко и вместо това ù се догади.
Изплю бонбона.
В същия момент в главата ù заговори глас.
Гласът на Оладелго. Прав беше. Точно това правеше винаги – преглъщаше страховете си с помощта на няколко бонбона, за да ги подслади.
Отново погледна към затвора, към хората в него и осъзна, че нещата няма да се оправят. Не и след един бонбон. Ако искаше да се оправят, трябваше сама да се погрижи за това.
Нийла стана, отупа тинята от опашката си и преметна чантата през рамо.
– Благодарение на проклетите стражи поне вече знаем накъде да плуваме – каза тя на Уда, когато си спомни, че единият беше посочил с палец надясно. – Ако имаме късмет, ще стигнем до Нзури Бонде до сутринта.
