Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 74

Тогава Нийла видя нещо още по-лошо: деца. Стотици деца. Не можеше да види какво правят, но със сигурност не копаеха. Тя се разстрои. Отвори чантата си, извади едно от двете останали ù камъчета невидимки и освободи заклинанието. Трябваше да огледа по-отблизо.

– Стой тук, Уда – заповяда тя на рибката, веднага щом стана невидима. Внимателно, за да не попадне на пътя на някое пипало, тя заплува към оградата. Морските камшици бяха най-смъртоносните медузи. Болката от тяхното ужилване беше толкова силна, че можеше да спре сърцето на морски човек само за няколко минути. Камшиците не я виждаха, но можеха да усетят движенията ù във водата и щяха да размахат пипала, ако се приближеше прекалено много.

От новата си позиция Нийла виждаше съвсем ясно група деца. Те разклащаха големи правоъгълни сита, пълни с тиня. Вътре в ситата се щураха крабове и раци сред камъчета и мидени черупки. Тинята се докарваше с каруци, теглени от кльощави, страхливи морски коне. Децата също бяха много слаби и уплашени. Повечето плачеха.

Нийла обиколи целия затвор и навсякъде видя страдания. В далечния край на затвора имаше казарма, няколко набързо издигнати бараки. Зад тях двама войници стояха близо до оградата от медузи и си говореха. Нийла успя да ги подслуша.

– Прекопахме всеки проклет сантиметър кал в тая забравена от боговете адска дупка. Трахо казва, че едно време тук са били леговищата на драконите и онова трябва да е наблизо, но аз се съмнявам – рече първият.

– Заповядаха да преместим затвора пет левги на север, ако не открием нищо до луненделник – напомни му вторият.

– Колкото повече се отдалечаваме от пещерите на драконите, толкова по-добре. Сега сме само на три левги източно от тях – каза първият страж и посочи с палец надясно. – Чист късмет си е, че още не са ни надушили.

– Трахо идва вчера. Видя ли го? – попита вторият.

Първият поклати глава.

– Не беше доволен. Иска лунния камък, и то веднага – каза вторият. – Казва, че затворниците трябва да работят по-здраво. Да ядат по-малко и да ги наказваме по-сериозно, а освен това...

Войникът млъкна и вдигна глава. Отгоре премина голяма тъмна сянка.

– Това е той – каза първият. – Тепрез. Кара нови затворници.

– Дай да тръгваме – каза вторият. – Ще трябва да помагаме да ги вкарат в затвора.

Нийла погледна нагоре. За момент не видя нищо освен силуета на корпуса на огромен кораб. Докато гледаше, от него започнаха да падат някакви предмети. Когато се спуснаха по-близо до дъното, тя видя, че са клетки, пълни с морски хора.

Медузите, които се носеха над затвора, се разделиха и клетките паднаха на дъното. Стражите отвориха вратите и започнаха да крещят на хората и да ги удрят с дръжките на камшиците си. Подкараха ги като стадо към центъра на затвора. По пътя късаха всичко, което хората носеха по себе си – мънистени гривни, кърпи за глава и колани, и ги хвърляха навън през пипалата на медузите. Една гривна падна близо до Нийла. Тя я вдигна, когато стражите бяха с гръб към нея, и я прибра в джоба си. Новите затворници имаха изпити, уплашени лица. Щом ги събраха на едно място, им съобщиха, че са тук, за да копаят, докато намерят един много ценен предмет – голямо парче лунен камък, и който го намери, ще получи свободата си. На всички раздадоха лопати независимо дали бяха млади, стари, силни или немощни. Един мъж се възпротиви, че жена му е твърде болна, за да копае. Моментално го набиха.