Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 67

Единственото, което Серафина не разбираше, бе как Трахо е успял да свърже нещата, без да е гледал кървавата песен на Мероу в пещерите на йелите и без да е говорил с лейди Талия. Отново беше на един мах пред нея.

Сера лесно откри раздела с раковини за корабокрушения. Спомни си как дукът разказваше, че инфантата пътувала към Франция през 1582 на борда на „Деметер“, и скоро намери раковината с информация за кораба, включително точното място, на което е потънал – на двайсет и пет левги южно от френското градче Сен-Мари. Пиратът, който го нападнал, бил от Катей, Сингапур. Казвал се Амарафе Мей Фоо. Историците смятаха, че Мей Фоо не е намерил диаманта, но никой не знаеше какво всъщност се е случило с бижуто. Знаеше се само, че никой никога не го е виждал след това.

– Да се надяваме, че все още е на шията на инфантата – каза Серафина на глас и върна раковината на мястото ù.

Тя преметна торбата си на рамо. Беше открила това, което ù трябваше. Имаше още няколко часа до зазоряване. Щеше да напусне Серулия, преди да изгрее слънцето. После щеше да се свърже с Нийла, Ава, Линг и Бека, за да им каже какво е научила.

– Къде отиваш? Може ли да дойда с теб? – каза някакъв глас.

Серафина почти удари тавана с глава. Завъртя се рязко с ръка на ножа и видя Коко. И Абелар.

– Недей така! Изплаши ме почти до смърт!

Коко огледа торбата на рамото на Серафина.

– Отиваш някъде, нали? Вземи ме със себе си.

– Не, прекалено е опасно. Освен това, кой ще се грижи за Фосегрим?

Малката русалка се хвърли на врата на Серафина.

– Обещай ми, че ще се върнеш. Обещай.

– Обещавам – каза Серафина. Прегърна я силно и каза: – Сега трябва да тръгвам, Коко. Върни се в бункера на сигурно място.

Серафина се сбогува с момичето и отплува. Нямаше много време. Трахо също смяташе, че синият диамант на инфантата и Камъкът на Нерия са едно и също нещо. Освен това портретът беше у него. Знаеше как изглежда диамантът. Сигурно знаеше и за „Деметер“ и за това, че инфантата е потънала с кораба.

Серафина можеше само да се надява, че той не знае точното местоположение на потъналия кораб, на двайсет и пет левги южно от Сен-Мари.

Двайсет и шест

Нийла се прозя. Беше изминал още един ден. Водите пред прозореца ù потъмняваха. Беше спряла да брои от колко дни не е излизала от стаята си. Пет? Шест? Имаше ли значение? Имаше ли изобщо нещо значение?

Наблизо бе пълно със зизита и бингбанги. Цели торби. Подът беше покрит с опаковките им. Имаше кандживухута. И розово, тонове розово. Розови сарита. Розови гривни. Розови шалове. Наистина ли беше толкова лошо розовото? Може би трябваше да направи каквото искаха от нея. Може би трябваше да се предаде, прошепна ù едно тихо гласче. Да го направи, преди наистина да си загуби ума от скука.

– Няма да стане – каза тя високо, за да заглуши гласчето. – Няма да се предам.

Беше невъзможно да се предаде. Не защото щеше да се наложи да се откаже от дрехите си на авантюристка, макар че щяха да ù липсват много, а защото Кираат искаше да обещае, че ще се държи прилично. Това значеше, че не ù е позволено да говори за Абадон, или да избяга при първа възможност, за да намери Сера.