Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 6

– Среброрибке! Насам! – извика тя колкото ù глас държи.

Не се появи никаква риба. Серафина се сети къде бърка.

– !масан екбирорберС – извика тя.

Течното сребро се развълнува. От него се показаха две трептящи антени, последвани от глава. Накрая от среброто се измъкна цялото създание и Серафина видя, че е огромно. Двойно по-едро от най-едрия морски кон. От продълговатата, членеста черупка падаха сребристи капки. Две огромни черни очи се обърнаха към Серафина.

– .ирабмърб ан им ешириМ – каза животното.

– .иовт ас и адитналтА в ем идеваЗ – отвърна Серафина.

Среброрибата кимна и Серафина се покатери на гърба ù. Създанието обърна антените си назад, така че Серафина да ги хване като юзди. Русалката се чувстваше така удобно, както и върху гърба на собствения си кон Клио. Прилепи опашка към страната на животното. Гърбът ù беше изправен и силен.

– В Атлантида? Тръгнала си към смъртта си! – извика Оладелго.

– Отивам в Атлантида, за да предотвратя смърт. Моята и на много други – каза Серафина.

– Идиотка! – кресна Оладелго, без да спира бясно да размахва ръце и крака. – Опафагите ще те изядат жива! Ще ти строшат костите и ще изсмучат костния мозък от тях! Ако досега не си се страхувала, време е да започнеш!

– Не се страхувам, Оладелго...

– Лъжеш! – изсъска той.

– Ужасена съм.

Две

– .оклам е огонМ – обясни Серафина на среброрибата.

Създанието се втренчи в нея с черните си очища.

– !агеС !ирамбърб максИ – каза то.

Серафина отново погледна огледалото. Среброрибата се беше носила доста дълго по дължината на безкрайната Зала на въздишките и накрая бе спряла тук. Огледалото пред Серафина беше счупено, от остатъка стърчаха остри парчета и на всичкото отгоре се крепеше само на две места в рамката си. Ако си глътнеше корема и плуваше настрани, може би щеше да успее да се промуши през него, но не беше сигурна и не искаше да рискува.

Всяко огледало в Залата на въздишките съответстваше на друго в подводния или в човешкия свят. От другата страна на това огледало беше Атлантида, някаква полуразрушена стая в сграда на острова, но къде точно бе тя?

В огледалото беше тъмно. Сера не можеше да види какво я очаква от другата страна. Ами ако се заклещи? Ако се окаже наполовина вътре и наполовина вън, неспособна да помръдне и от другата страна има опафаги? Тя помоли създанието да ù намери друго огледало.

Среброрибата се изправи на опашката си и после падна обратно.

– !ирамбърБ – настоя.

– !еброД !еброД – предаде се Серафина.

Може би имаше друг вход към Атлантида, може би нямаше, но беше ясно, че среброрибата няма да плува повече. Серафина слезе от гърба на животното и му подаде обещаните бръмбари. То ги изяде от ръката ù и се гмурна в течното сребро. Серафина остана сама.

Атлантида бе голям остров. Освен столицата Елизия имаше много градове и села – всичките разрушени. Сера знаеше, че може да прекара цяла вечност в търсене на друг вход и така и да не го намери. Пое си дълбоко дъх, събра ръце над главата си, сякаш щеше да се гмурка, и заплува през счупеното огледало – внимателно, за да не се одраска на някое парче. Когато и опашката ù се промуши отвъд, Серафина се намери в стая, чийто под беше покрит с отломки от стени и дърво. Беше излязла от огледалното царство, но не беше сигурна къде е попаднала.