Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 5

Мъркащ от удоволствие, Оладелго изчовърка нещо дребно и тъмно, което се криеше между два от прешлените на Серафина. Треперушката пищеше, докато той я пъхаше в уста.

– Божествено! – възкликна той и преглътна. – Трябва да спра да ям, но не мога да устоя.

Изяде още една и каза:

– Никога няма да победиш Трахо. Рано или късно, ще те хване.

Очите на Серафина помръкнаха. Главата ù увисна. Оладелго си откъсна още няколко треперушки и ги натъпка в устата си.

– Ммм! Амброзия! – изломоти той с пълна уста. Отново се оригна.

Звукът проникна през летаргията на Серафина. За няколко секунди сивотата се отдръпна и съзнанието ù се проясни. Той ме изяжда малко по малко. Не мога да го оставя да го прави, помисли си тя отчаяно. – Но как да се боря с него? Толкова е силен...

С огромно усилие тя вдигна глава. Дъхът замря в гърдите ù. Оладелго беше станал двойно по-голям. Коремът му висеше до коленете. Лицето му се бе издуло болезнено. Устата му бе разкривена от гримаса.

Толкова е преял, че го боли, отбеляза тя наум.

Тогава чу друг глас – този на Вража. Идваше от паметта ù, ясен и силен. Вместо да обръщаш гръб на страха си, го остави да говори, това ù бе казала вещицата.

Това и щеше да направи. Щеше да го остави да крещи.

– Прав си, Оладелго – призна тя. – Това, което поиска от мен Вража, е невъзможно.

Откриваше сърцето си пред чудовище. Ако не успееше да надвие, той щеше да го погълне.

Оладелго сграбчи нова треперушка и я задъвка. Отново се оригна и присви очи от болка. Сега коремът му опираше в пода.

– Може би няма да е зле да си почина малко между храненията – каза той. – Един момент, моля...

Сера не му даде момент.

– Страх ме е, че няма да открия чичо си. И брат си – заговори тя бързо. – Страх ме е от ездачите на смъртта. Страх ме е какво се случва с Нийла, Линг, Ава и Бека. Страх ме е, че Астрид може би казва истината. Страх ме е, че може би ме лъже. Страх ме е от Трахо. Страх ме е от човека без очи...

Оладелго грабеше треперушки с шепи. Ръцете му бяха станали толкова дебели, че едва успяваше да ги сгъне, за да налапа плячката си, но въпреки това не спираше да яде. Алчността му бе взела връх.

– Знаеш ли от какво друго ме е страх?

– О, богове, спри. Моля те! – простена Оладелго. Направи крачка назад, загуби равновесие и се катурна по гръб. Опита се да се изправи, но не можа. Ръцете и краката му се мятаха като крайниците на обърната костенурка. Беше напълно безпомощен.

Серафина се надвеси над него. Вече крещеше:

– Страх ме е, че ще полудея, ако се сблъскам с още страдание! Страх ме е, че още миромарци ще бъдат убити! Страх ме е, че отвличанията на хора от селата ще продължат! Страх ме е, че Трахо е наранил Вража! Страх ме е, че Син е мъртъв! Страх ме е за хората в трюма на кораба на Рафе Тепрез!

Оладелго затвори очи и изскимтя. Серафина спря да крещи. Изправи гръб и с изненада установи, че сивата мъгла е изчезнала от главата ù. Беше надвила Оладелго. Страхът ù се бе превърнал от враг в съюзник.

Тя се усмихна и разтвори шепа. Бръмбарите бяха все още там.