Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 8

– Колко дълъг? – попита.

– Не много. Няма и метър.

– Аз изкопае – каза Серафина.

– Прави каквото искаш, само се махни от дома ми.

Серафина започна да загребва тиня от долната част на тунела и да я вади. Беше успяла да го разшири с цели петнайсет сантиметра, когато ръката ù се удари в нещо голямо и твърдо. Не успя да го помести и вместо това започна да изгребва тинята от стените и тавана на тунела. Заедно с тинята изхвърляше и чакъл и по-дребни парчета строителни отпадъци. Пълзеше бавно по тунела, в очите ù влизаше тиня, в устата ù пясък, а тя се молеше да не размести някой по-голям камък и тунелът да се срути върху нея. Когато най-накрая стигна до другия му край, дори не спря да огледа, а веднага запълзя обратно към леговището на морената, за да си вземе торбата.

– Благодаря ми – каза Сера на змиорката.

– За какво по-точно? – попита тя.

– Не. Теб. Благодаря ти, змиорке – поправи се Серафина.

– Все едно. Просто се махай – каза онази.

Серафина пъхна торбата си в тунела, влезе след нея и се обърна, за да може да сложи големия камък на мястото му. Не искаше да оставя толкова голяма дупка в стената на моренското жилище. После запълзя заднишком, като буташе торбата си напред с опашка. Когато премина тунела за втори път, се озова в открити води. Внимателно огледа за следи от движение наоколо, но не забеляза нищо. Водите над нея бяха бистри и искряха. От ъгъла, под който слънчевите лъчи падаха във водата, тя прецени, че е пладне. Огледа се отново и откри, че се носи край задната част на терагогската къща.

Зад нея се простираха заоблени хълмове, населени с корали и водорасли, но Сера знаеше, че преди хиляди години, преди Атлантида да потъне, по тях са отглеждали грозде и маслини. Тя заплува към фасадата на къщата с надеждата, че оттам по-лесно ще се ориентира.

От другата страна равнината внезапно пропадаше надолу. В средата на образувалата се долина, по дължината на нещо, което някога е било улица, с левги се точеха развалини. Серафина застина в изумление. Не можеше да откъсне поглед от гледката. Трябваше да търси информация, да открива талисмани и да убива чудовище, но така се развълнува, че не можеше да помръдне. Очите ù се напълниха със сълзи.

– О – прошепна тя. – О, велика Нерия, погледни го!

Къщите бяха разрушени. Храмовете – срутени. Дворците – в развалини.

Беше тихо. Пусто. Самотно.

Но все така красиво.

Място, което Серафина отдавна виждаше във въображението си, но никога не се бе надявала, че ще го види и на живо.

Изчезнала мечта. Паднала империя. Изгубен рай.

Елизия, сърцето на Атлантида.

Три

Серафина стоеше и гледаше, без да мига, почти без да диша.

Повечето сгради се бяха срутили, когато островът бе унищожен, но тук и там някои все още стояха, или поне части от тях. Беше учила за Елизия в училище и беше записала няколко раковини за изкуството и архитектурата ù.

Ето там, в далечината, онова, дето прилича на купа, трябва да е амфитеатърът, помисли си тя. – А онова открито пространство, оградено с колони, е агората, градският площад. Ето го и острокона, който атлантидите са наричали библиотека.