Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 48

Серафина искаше да му каже „не“, но се сети за пияния сержант в Лагуната и за опасната игра, която подхвана с него. Направи каквото трябва, за да се спаси. За да оцелее до следващия ден. За да се бие за народа си. И знаеше, че ще го направи отново, ако се наложи.

– Да, мога – каза тя.

Махди я погали по бузата с опакото на дланта си.

– Не искам Лучия. Искам теб. Казах ти го преди две години и сега го повтарям. Изгубих родителите си. Може би ще изгубя Матали. Не искам да изгубя и теб. Повярвай ми, Сера. Кажи, че ми вярваш.

Серафина го погледна, взря се в прекрасните му тъмни очи, за да открие истината. Това, което видя там, я убеди.

– Вярвам ти, Махди.

Тогава се озова в прегръдките му, устните му бяха върху нейните и без звук ù казваха какъв е той. Неин. Завинаги. За момент убежището, опасностите, скръбта изчезнаха. Тя усещаше само жарта на целувката му и ритъма на сърцето му, което биеше под ръката ù.

Махди пръв се отдръпна.

– Трябва да тръгвам – каза той. – Поех голям риск, когато дойдох тук. Но исках да разбера дали си стигнала.

Серафина, която се бе вкопчила в куртката му, с нежелание я пусна.

– Мразя да те гледам с това – каза тя.

– И аз. Понякога, веднага щом се събудя сутринта, не знам къде съм. Или кой съм – призна той. – И униформата, и всичко, което казвам и правя... Всичко това е лъжа. Има само едно, което е истинско и вярно, и това са чувствата ми към теб.

Той отново я целуна.

– Остани тук, тук си в безопасност, Сера. Моля те. Не се опитвай да плуваш до острокона. Обещай ми.

– Не мога, Махди – каза тя. – Трябва да се върна в острокона. Трябва да открия едни раковини.

– Прекалено е опасно. Патрулите на Трахо...

– Няма да ме спрат. Трахо беше по опашката ми през целия път до Пресноводието, но успях да остана на един мах пред него. Няма да допусна да ме хване – каза Серафина, настръхнала. – И аз имам работа за вършене, Махди. Като теб.

– Пресноводието? – повтори невярващо Махди. – Сера, къде беше през цялото това време? Какво прави?

Сера се готвеше да му отговори, когато я прекъсна силен трясък. След него се чу звук от чупещо се дърво. Предната врата на къщата се разтресе. Отвън заваляха викове и заповеди.

Махди изруга. След миг откъм коридора се показа Алдо, който плуваше с всички сили. Взе една тежка дъска, подпряна на стената, и я постави в скобите от двете страни на вратата, за да я подсили.

– Това ще ни спечели една минута – каза той.

– Какъв е този шум? Какво става? – попита Серафина, уплашена.

– Ездачи на смъртта – мрачно отвърна Алдо. – Махайте се оттук.

Осемнайсет

Аз пея заклинание за мощ

да ни запази тази нощ.

Врата, с таз песен укрепни,

дървото във стомана превърни.

Злото, смъртта да не пристъпят този праг,

вън да остане всеки наш враг.

Нека устои тази врата,

да можем да доплуваме до безопасността.

Алдо пееше робус заклинание. Очите му бяха затворени, лицето му се обливаше в пот, докато насочваше цялата сила на гласа си към вратата на убежището.

Но ездачите на смъртта не намаляваха отвън.

В къщата се възцари объркване и паника, всички се втурнаха към мазето. Сера знаеше, че от него се влиза в мрежа от тунели, някои от които водеха към друго убежище.