Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 29

Серафина почука на едната порта, която се отвори при допира ù. Странно, помисли си тя. – Защо не е заключено?

Тя огледа течението неспокойно. Тук-там се мяркаше по някоя фигура, но повечето дворци бяха заключени, с пуснати капаци на прозорците. Лагуната изглеждаше много различна от първия път, когато я видя.

Серафина също изглеждаше особено. След седмици, прекарани в плуване, тялото ù бе станало по-слабо, по-изопнато. Скулите ù се бяха изострили. Дрехите ù бяха опърпани и изцапани с тиня. Бе започнала да придобива жилавия, корав вид на русалка, която е прекарала твърде дълго време по теченията.

След раздялата с Линг преди седмица се отправи първо на запад, към Средиземно море, после на север, към Адриатическо, като по целия път се придържаше към малките, невзрачни течения. Знаеше, че връщането ù в Серулия я излага на много опасности. Преди да поеме натам, искаше да научи възможно най-много от дука за броя на войниците, които все още бяха в града, и за възможните убежища. Надяваше се да разбере и нещо за семейството си и за Матали. И за Син.

– Ехо? – извика тя, когато влезе вътре. – Има ли някого? Син? Сив?

Не получи отговор. Заплува предпазливо надолу по коридора. Перките ù настръхнаха. В момента, в който подаде глава над повърхността в басейна на дука, разбра, че нещата тук никак не са наред. Библиотеката тънеше в мрак. Не светеха лампи, в камината не гореше огън. Тя се издърпа до ръба на басейна и докато сядаше, си поряза ръката на парче стъкло.

– Ох! – изскимтя и размаха порязаната ръка.

– Дук Армандо? – пробва пак. – Тук ли сте?

Отново не последва отговор. По водата в басейна се носеха десетина биолуминесцентни медузи. Тя изпя илюмината към тях и светлината им се засили. В синкавия полуздрач успя да види библиотеката по-добре. Ахна, когато пред погледа ù се появиха съборени и счупени статуи и нарязани картини. Рафтовете за книги бяха извадени от местата им, а самите книги бяха изпотъпкани. Мебелите бяха на парчета.

Изведнъж тя чу стъпки. Приближаваха се бързо. После нещо изсвистя във въздуха над главата ù. Тя се гмурна обратно в басейна. Когато пак се показа над водата, видя тиган, който се носеше по повърхността ù, и жена, което стоеше до ръба на басейна.

– Филомена! Аз съм – Серафина!

– Oh, mio Dio! Che cosa ho fatto? Mi dispiace tanto! [3] – заговори Филомена през сълзи.

– Много бързо говориш. Не те разбирам. Говориш ли русалски?

Филомена закима.

– Простете, принцесо – каза тя с треперещ, колеблив глас. – Аз не вижда, че това вие. Мисли, че Трахо и войници дошли пак – жената заплака.

– Дукът, той мъртъв. О, принцесо, той мъртъв!

Жената се свлече на земята.

– Не! – извика Серафина. Тя излезе от водата и с треперещи ръце се издърпа да седне до Филомена край ръба на басейна.

– Станало в нощта, когато вие с принцеса Нийла били тук – заразказва Филомена. – Мъжете, които дошли... човеците... те го измъчвали. После го убили.

Чувство за вина заля Сера като ледена вълна.

– Заради нас, нали? – поиска да се увери тя. – Заради мен и Нийла. Дукът е умрял заради нас.