Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 27

Аран сложи ръка върху ръката на Нийла.

– Помисли какво ни разказа току-що. Че сънищата са реалност. Че вещиците от приказките съществуват. Че в Южното море живее зло чудовище и че в някакъв дворец живее добър терагог. Имаш нужда от помощ и ще я получиш. Само най-доброто. Не се тревожи. Всичко ще си остане между нас, ще бъде наша тайна. Никой друг няма да разбере.

– Чакай малко – започна Нийла, която не можеше да повярва на ушите си. – Мислите... мислите, че съм луда ли?

Чула паниката в гласа на господарката си, Уда започна да се надува.

– Не, прия, не луда. Майка ти и аз... ние мислим, че си преживяла тежък шок, това е – обясни Аран с успокояващ тон. – Боговете знаят на какво си се нагледала. Нападението над Серулия, загубата на чичо ти и леля ти, насилието, на което си станала жертва в ръцете на нашествениците – всичко това би разстроило всеки човек. Невероятно е, че си успяла да избягаш от онзи ужасен Трахо и да доплуваш до дома от лагера му.

– Но аз не доплувах от лагера му. Доплувах от пещерите на йелите! – каза Нийла. На висок глас.

Аран пак погледна Сананда.

– Почивка и тишина – каза той.

– Всичко, което казах, е истина! Някой се опитва да освободи чудовището. Не разбирате ли в каква опасност сме? – попита Нийла, вече съвсем разстроена.

– Проста храна. Меки цветове – рече Сананда.

– Трябва да се свържа със Серафина! Веднага! – възрази Нийла отчаяно.

Сума се появи до вратата.

– Викали сте ме, Ваша милост?

– Принцесата не се чувства добре. Заведи я в стаята ù и се погрижи никой да не я безпокои.

– Да, Ваша милост – каза Сума. Доплува до Нийла и я хвана за ръката. – Елате, принцесо.

– Всичко ще се оправи. Ще видиш – успокои я Сананда. – Кираат, медика магът, ще те прегледа. Под неговите грижи ще си върнеш разума.

– Не, няма! – възрази Нийла. – Защото не съм го губила!

– Хайде, принцесо – подкани я Сума спокойно. – Няма нужда от тръшкане.

– Нийла, дете мое, не се противи. Моля те – рече Сананда, с очи пълни със сълзи. – Не ме карай да заповядвам на стражите да те придружат. Никой не иска нещата да стигат дотам.

Нийла отвори уста да възрази отново и веднага я затвори, осъзнала, че е безсмислено. Колкото повече спореше с родителите си, толкова повече заздравяваше впечатлението им, че е загубила ума си.

– Правите огромна грешка – задоволи се да каже.

Майка ù я целуна, баща ù също. Нийла не отвърна на целувките.

Сума я изведе от трапезарията, без да спира да кудкудяка разтревожено, точно както правеше, когато Нийла беше малка, но русалката почти не я чуваше. Уда, вече напълно сферична, ги последва. Докато плуваха по дългия коридор с огледални стени, който водеше към стаята ù, без Сума да пуска ръката ù, Нийла чу още нещо.

Мрачен звук. Нисък и гъргорещ.

Звучеше като смеха на Абадон.

Десет

– Чу ли това? – попита тя Сума.

– Какво да съм чула?

– Смях.

– Сигурно са конярите. Конюшните са точно под нас.

Нийла се освободи от желязната хватка на Сума и заплува към един прозорец наблизо. През двора пред конюшните плуваше един коняр, повел след себе си буен морски кон. Той не се смееше.