Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 22

Сърцето на двореца представляваше огромен осмоъгълник с кула на всеки ъгъл. От всяка кула се вееше знамето на Матали – дракон устобръснач със сребристосиньо яйце в ноктите си. Дворецът бе построен от император Ранаджит преди десет века върху скалистия шелф, дълбоко под водите до югозападния бряг на Индия. Когато на следващите императори им свърши мястото, те продължиха да издигат пристройки на близките скали и да ги свързват с основната сграда чрез покрити мраморни мостове. Тънките, изящни коридори позволяваха на министрите и царедворците, които живееха в пристройките, да плуват до двореца, без да рискуват да измачкат официалните си одежди от течението.

Когато Нийла се приближи до двореца, забеляза, че той изглежда различно. Капаците на прозорците бяха спуснати, портите – заключени. Наоколо патрулираха Pānī Yōd’dhā’ōṁ, маталийската войска.

– Извинете, бихте ли ми казали какво става? Защо дворецът е заобиколен от войници? – попита тя един минувач.

– Ти какво, да не си живяла под камък досега? Готвим се за война! Императорът и императрицата са убити. Престолонаследникът е изчезнал. Обявено е военно положение – обясни мъжът. – Ондалинианците стоят зад тази работа, така да знаеш.

Нийла бе толкова потресена, че се наложи да седне. Думите на мъжа се забиха като нож в сърцето ù. Когато вражеските войници нападнаха Серулия, тя се оказа разделена от семейството си. През следващите дни прие, че са взети в плен, но и за миг не си помисли, че може да са убити. Чичо ù Билаал и леля ù Ахади... мъртви. Скръбта се стовари върху нея внезапно. Тя скри лице в ръцете си. Защо? Чичо ù беше справедлив владетел, а леля ù – мила, добросърдечна жена. А Махди... той бе изчезнал. Това значеше, че сега родителите ù са император и императрица. Язид с тях ли беше? Беше ли успял да избегне касапницата?

След няколко минути Нийла вдигна глава. Осъзна, че като седи на пейката, не помага нито на себе си, нито на някого другиго. „Стани и направи нещо,“ каза си тя.

Беше си пробила път през войниците и бюрократите, за да стигне до Императорските покои, и сега искаше най-сетне да влезе вътре. Трябваше да види родителите си и да им разкаже всичко, което се бе случило. Това, което не ù трябваше, бе да прекара и една минута още в спорове със заместник-помощника.

– Аз съм принцесата! Бях в Серулия, когато я нападнаха. Оттогава съм по теченията. Затова изглеждам така! – извика тя, а плавникът ù ядно пляскаше във водата.

– Аха! Видя ли сега? Още едно доказателство, че си самозванка – рече самодоволно заместник-помощникът. – Принцеса Нийла никога не крещи.