Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 120

– Той плати на Трахо. Както обеща. А съветниците ще платят на коболдите с готовност, защото видяха с очите си как ти освободи града с тяхна помощ – каза Порция и се разсмя.

Сера се питаше кой е този той.

– Това беше направо гениално, скъпи – похвали го Порция. – Да накараш всички да си мислят, че коболдите са принудили Трахо да се предаде. А сега, докато тези зверове са тук, ще могат да изкоренят съпротивата на гражданите вместо нас. Миромара е наша. Матали е наш. Скоро и Кин ще падне. Тепрез е на път за там. После следва Атлантика, след нея Ондалина и накрая Пресноводието. Скоро дъщеря ни ще управлява всички световни води!

– Деветнайсет години – промълви Валерио. – Толкова дълго чаках този момент. Толкова дълго чаках да станеш моя. Да станем семейството, каквото трябваше да бъдем от самото начало. Да сложим дъщеря си на трона.

Серафина се подпря на стената. Чувстваше се празна, сякаш я бяха изкормили.

Не адмирал Колфин е заповядал на Трахо да нападне Миромара. И не Колфин е работил с гога Тепрез. През цялото време зад всичко е стоял Валерио, собственият ù чичо. Не беше отишъл на Север, за да доведе войски, които да освободят града. Отишъл бе за подкрепления, за гоблини наемници, които да гарантират, че никой няма да оспори короноването на Лучия за кралица. На всичкото отгоре двамата с Порция нямаше да спрат с Миромара – те възнамеряваха да завладеят всички морски царства. Веднага щом стигнеше до адзурите и до убежището там, щеше да предупреди останалите за тези намерения. И Астрид. Астрид наистина бе казала истината – Ондалина нямаше нищо общо със събитията в Серулия.

Порция взе една бутилка с посидонско вино от масата и напълни две чаши. Подаде едната на Валерио.

– Всичко върви добре. Даже по-добре, отколкото се надявах – каза тя и чукна чашата си в неговата. – Той е доволен, и има защо. Черната перла е у него, а сега Махди му намери и синия диамант.

Сърцето на Серафина спря. Кой, в името на боговете, бе той? Трябваше да разбере. Който и да беше, този мъж държеше талисмана на Орфео. Тя и приятелките ù трябваше да му го отнемат.

– Той ще иска и другите талисмани – напомни Валерио. – Това бе цената на помощта му. Не бива да го караме да чака.

– Няма да го караме да чака – каза Порция. – Лагерите са пълни. Затворниците търсят талисманите денонощно.

Лагери? Затворници? За какво говори тя? – чудеше се Серафина. После се сети че и Нийла бе споменала нещо подобно. Да не би Трахо да отвличаше хора и да ги караше да работят като роби?

– Всички препятствия са преодолени, Валерио – продължи Порция. – Всички заплахи за властта ни са отстранени. Този глупак Махди е на наша страна и ще продължи да е на наша страна, докато му даваме пари. Билаал и Ахади са мъртви. Аран и Сананда са наши заложници. Бастиаан е мъртъв. За щастие и Изабела е мъртва.

– За щастие ли? – попита Валерио. – Това не е щастие, Порция. Тя ми беше сестра. Ще ми се нещата да се бяха развили по друг начин.

Порция не страдаше от излишна сантименталност.

– Стига, Валерио, сега не е време да съжаляваме за стореното. Всичко, което направихме, беше за благото на кралството.