Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 121

– Тя само следваше повелите на Мероу, според които само дъщерята на дъщеря може да управлява Миромара, не и дъщеря на син – каза Валерио, взрян в чашата си.

Порция изсумтя.

– Ама разбира се! Смятаха това за една от така наречените силни страни на Изабела – безропотното следване на безумните повели на Мероу. Е, дойде време за други повели – нашите. Те ще бъдат предавани на хората от нашата дъщеря.

Валерио кимна.

– Права си, любов моя. Права си, разбира се.

Порция се усмихна.

– Не бива да губиш смелост. Не и сега. Почти постигнахме целта си. Скоро никой не ще може да ни се опъне.

– Има ли новини за Дезидерио? – попита Валерио. – И за Серафина?

– По следите на Дезидерио са пратени ездачи на смъртта. Още не са го намерили, но ще го намерят. Що се отнася до Серафина, тя се оказа доста по-трудна за хващане, отколкото очаквах. Но рано или късно, късметът ù ще свърши. На всеки, който ме попита, казвам, че е мъртва и скоро това ще бъде истина. Ездачите на смъртта имат ясни заповеди и ще ги спазят. Престолът на дъщеря ни не може да бъде осигурен, докато дъщерята на Изабела е жива.

На вратата се почука.

– Влез! – каза Валерио.

В залата доплува прислужник.

– Ваши светлости – каза той, – тържествената вечеря е сервирана.

Валерио подаде ръка на Порция и двамата излязоха от заседателната зала. Когато вратата се затвори след тях, Серафина усети непреодолимо желание да потроши помещението, да унищожи всичко, което Валерио и Порция бяха докосвали. Успя да се пребори с него. Само глупаците издаваха присъствието си на врага.

Тя излезе обратно през прозореца и заплува към гората от водорасли, където я чакаха приятелите ù. Язид бе прав. Трябваше да се махнат от Серулия. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Докато плуваше, Сера запя ламентацио – погребална песен.

Току-що бе изгубила още един член от семейството си.

Петдесет и едно

Серафина се облегна на скалата и се загледа между стъблата на водораслите. Падаше мрак. Видя как лунните лъчи се проточиха по водата.

– „За щастие.“ Така каза. „За щастие Избаела е мъртва...“ И се усмихна, и отпи от виното си.

Гласът ù секна. Коко я прегърна през кръста. Нийла я целуна по бузата. Яз хвана ръката ù.

– О, Сера – промълви Нийла. – Ужасно съжалявам.

Накрая, когато отново бе в състояние да говори, Сера каза:

– Някой държи един от талисманите. Черната перла на Орфео. Не знам кой е, но знам, че Валерио и Порция му помагат. Яз, Нийла, вие знаете ли нещо? И нещо за лагери и затворници?

Нийла ù разказа всичко, което ù се бе случило, след като се разделиха в инкантариума.

На Сера ù призля от описанието на трудовите лагери.

– Как са могли да направят такова нещо? Как е могъл чичо ми да го направи? – запита тя. – Нищо не може да го оправдае. Дори деветнайсет години очакване.

– Трябва да научим кой е този той – отбеляза Язид и пусна ръката ù.

– Трябва да вземем черната перла от него – добави Серафина.

– Първо трябва да се измъкнем оттук – напомни Нийла.

Водораслите, сред които се бяха скрили, растяха толкова нагъсто, че им се налагаше да се носят във водата прави. Нямаше място да седнат и да си опънат опашките.