Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 122

– Кой липсва? – попита Язид.

– Бартоломео и Лука – дойде отговор измежду водорасловите стъбла. Николо.

– Чакаме още половин час и плуваме към убежището – каза Яз.

Серафина чу тупване. Коко беше задрямала, както си стоеше права. Главата на детето бе паднала на рамото на Серафина.

– Ще отида малко по-навътре – прошепна тя и вдигна Коко на ръце. – Ще се опитам да намеря място, където ще може да легне. Няма да се отдалечавам. Свирнете, когато пристигнат останалите.

Язид кимна и Серафина заплува между високите, къдрави стъбла. Абелар я последва. След няколко минути се озова на малка полянка, само че тя не беше празна, както се надяваше. Беше заета от две продълговати могили. Върху всяка от тях бяха нахвърляни парчета от бронзови статуи. Тя видя част от торс на едната. Ръка. Плака с надпис. Перки. Част от опашка.

Серафина се наведе и внимателно постави Коко на земята. Малката русалка мигновено се събуди.

– Какво става? – попита тя уплашено. – Ездачи на смъртта ли?

– Шшшт, Коко, няма нищо. Просто търсех място, където да поспиш спокойно – отвърна Серафина.

Коко премигна срещу могилите.

– Какво е това? Гробове ли? – попита.

– Така мисля – каза Серафина.

Тя се приближи и видя, че парчетата бронз не бяха случайно нахвърляни – бяха подредени съвсем целенасочено. Опашките бяха в долната част на могилата, а лицата на статуите – в горната. Тя се наведе, за да види по-добре тези лица, и смаяна, осъзна, че ги познава. Това бяха лицата на родителите ù.

Мъката отново я заля. Тя се свлече на земята, недоумяваща как е възможно сърцето ù да бъде разбивано отново и отново и да продължи да бие.

„Парчета статуи върху гробовете, помисли си тя. – От статуи в Серулия са.“ Позна тази на майка си. Някога тя стоеше на един площад във фабрата. Приликата с живата Изабела беше огромна.

Най-отгоре на всеки от гробовете имаше ръчно изписани табелки, които известяваха, че в тях лежат кралица Изабела и нейният консорт, принц Бастиаан. ПОЧИВАЙ В МИРНИ ВОДИ, пишеше под всяко име.

Сера прокара пръсти по името на баща си. В следващия момент чу шумолене между водораслите и след малко пред нея изскочи възрастен мъж с ръждиво копие в ръка. Приличаше на бодливка – опашката му отгоре беше сива, а отдолу оранжева, перките му бяха къси и заострени.

– Какво правите тук? – попита той ядосано, насочил копието си към нея.

– Отдаваме почит – отвърна Серафина.

– А – рече той и свали копието. – Е, няма проблем, значи. Реших, че може да сте от ония мръсни гадове, дето убиха кралицата и съпруга ù.

– Не – каза Серафина. – Даже не знаехме, че са погребани тук. Кой ги погреба?

– Аз. Фраменто ме викат. Живея ей там – той посочи с палец зад гърба си. – Изкарвам си прехраната, като ровя из боклука и продавам каквото намеря. Една нощ намерих малко повече, отколкото очаквах – две тела, увити в килим, подгизнал от кръв.

Сера потрепери при тези думи, но се овладя за секунди. Не искаше старият мъж да я познае.