Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 119

– Дай я на Нийла, ако не дойда – каза тя.

Петдесет

Серафина, все още видима, се вмъкна сред останките от тронната зала на двореца в Серулия.

Мина по таен тунел, който водеше дотук от конюшните. Беше рисковано, но тя нямаше избор. Заклинанията на перлите невидимки често спираха да действат внезапно, затова тя не искаше да използва перлата, която ù даде Язид, преди да стигне до целта си. Дворецът беше огромен и Сера знаеше, че ще ù трябва време, за да открие чичо си.

И наистина доста време ù отне, докато се промъкне между двама коняри и трима ездачи на смъртта, за да стигне до конюшните. За щастие те бяха твърде заети да пият посидонско вино в чест на докимито на Лучия и не забелязаха Сера, която преплува полигона на войниците, държейки се ниско над дъното и скрита от натрупаните бали морска слама.

Докато плуваше през тронната зала, тя се насочи към дупката на мястото на източната ù стена. През нея се вливаше бавно, някак скръбно течение. По краищата на дупката се бяха заселили анемони и водорасли. Тя стигна до трона и се наведе, за да докосне пода до него. Остана така доста време, свела глава, потънала в спомени за майка си. После се изправи и се отдалечи.

В този момент някакво движение привлече вниманието ù. Тя се извъртя в посоката, откъдето бе дошло, с кинжал в ръка, преди да осъзнае, че вижда собственото си отражение в огромните огледала, които покриваха отсрещната стена.

За момент Сера се уплаши, че зад мрежата от пукнатини по сребристите повърхности се спотайва Оладелго, или – още по-лошо, човекът без очи. Но огледалата бяха празни.

Извади перлата невидимка от джоба си и освободи заклинанието. Оставаше ù само да прецени къде би могъл да е чичо ù. Покоите му се намираха в северното крило на двореца и тя реши да започне оттам. За да стигне северното крило, трябваше да преплува покрай заседателната зала на майка си в северния коридор. Когато наближи залата, видя, че вратата е затворена, но отвътре се дочуваха гласове.

Съсредоточена, за да не издаде и звук, Серафина притисна ухо до вратата. Гласовете бяха на Валерио и Порция. Не можеше обаче да различи думите им.

Бързо се върна до тронната зала, излезе през една от дупките в стените, заобиколи двореца, за да стигне до заседателната зала отвън, и огледа дали има отворен прозорец. Имаше. Тя се провря през отвора и заплува безшумно към един ъгъл, от който да гледа и да слуша.

– Ако хората знаеха... Ако някога научат... – казваше чичо ù.

– Хората са глупаци. Никой не подозира, че ти стоеше зад нашествието. Добре си прикри следите. Предупреди Изабела, че Ондалина иска война. Колфин неволно ни помогна, когато наруши пермутавия.

– Все още не знам защо го направи – отбеляза Валерио.

– И аз не знам. И не ме интересува. Така или иначе, беше огромен късмет за нас. Както и това, че ти умоляваше Изабела да обяви война именно в деня на атаката. Съветниците, които успяха да оцелеят, със сигурност помнят думите ти и ще разкажат на хората колко си мъдър.

– Ами плащанията? Ако открият, че от съкровищницата липсва злато...