Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 116

Валерио отново вдигна ръце за тишина.

– В съответствие с повелите на Мероу сега Лучия ще пристъпи към втората част на своето докими и ще изпълни традиционното песен-заклинание.

Лучия заплува напред и започна да пее. Серафина очакваше да заекне, да сбърка някоя нота, защото това песен-заклинание беше извънредно трудно. Самата тя се упражнява в продължение на почти цяла година. Но Лучия не заекна. Нито веднъж. Владееше магията отлично. Песента ù беше безгрешна. Красивият ù глас – омайващ.

Как е възможно? – почуди се Серафина. Как бе възможно да пее песен-заклинанието на Мероу толкова безпогрешно, ако никога не се е упражнявала? Със смразяваща кръвта яснота, тя видя отговора: Лучия се беше упражнявала. Дълго се бе подготвяла за този момент.

Когато Лучия завърши песен-заклинанието, амфитеатърът избухна. Радостните възгласи бяха оглушителни. Ръкоплясканията не стихваха. Както и преди, най-ентусиазирани бяха коболдите и ездачите на смъртта.

– Благодаря ви! Благодаря ви, добри хора! – извика Валерио, когато шумът позаглъхна. – За да осигури стабилността на кралството и продължението на рода на Мероу, сега Лучия ще размени сватбени обети с избраният ù годеник и ще обещае да даде на кралството дъщеря.

Валерио се обърна към кралската ложа и погледна Махди.

– Ваша светлост, бихте ли се присъединили към нас...

Четирийсет и осем

Махди се надигна от трона си.

– Не можеш да ми причиниш това – прошепна Серафина. И тя започна да се изправя от мястото си.

– Сера, не! – каза Коко и я дръпна да седне.

– Коко, трябва. Аз...

...не мърдай... моля... опасност...

Това бе Махди. Отново беше в главата ù.

Махди, не можеш да го направиш... заговори тя.

СЕРА, ВЕДНАГА СЕДНИ!

Този глас бе толкова силен, че Серафина се уплаши да не ù е спукал тъпанчетата.

Нийла? – помисли тя немощно, когато болката в главата ù понамаля.

Чу ли ме? О, слава на боговете! Не знаех дали конвоката ми ще подейства.

Дали съм те чула? Ти направо ми взриви главата! Къде си?

Тук, в Колизея. Не мърдай от мястото си, Сера. Не. Мърдай.

Но аз трябва да кажа на чичо...

Нищо. Нищо няма да му казваш. Нищо няма да правиш.

Но това е огромна грешка! Той го прави заради кралството. Успял е да сключи примирие с ездачите на смъртта. Слага Лучия на трона, защото ме мисли за умряла. А сега ще я сгоди за Махди. Ако успея да стигна до него, да му кажа...

Ако станеш от мястото си, си мъртва.

Това беше нов глас, но Серафина го позна.

Язид? – удиви се тя. – Какви ги говориш? Защо да...

Стой и не мърдай, докато свършат. После ще се срещнем пред Колизея.

Не мога да гледам, Яз. Не мога.

Нямаш избор. Порция... се върна... ездачи на смъртта... и после...

Връзката започваше да се разпада.

Моля те, Сера... не мърдай.

Това бе Нийла. После конвоката изчезна и тя не чу нищо повече.

Серафина ги послуша, макар че гледката я убиваше. Седеше на мястото си, взираше се право напред и гледаше как мъжът, когото обича, заявява любовта си към друга русалка.

Махди взе ръката на Лучия. Вгледа се в очите ù. Усмихна ù се. Изпя си клетвите. И разби сърцето на Серафина.

Но докато преглъщаше сълзите си, Серафина забеляза нещо странно – Махди носеше жълта анемона на черната си куртка. Тя се вгледа в нея, опитвайки се да я види по-ясно въпреки голямото разстояние, и видя, че е същата, която бе носил на техния годеж. Жива беше, пипалцата ù се полюляваха. Той явно се грижеше за нея и не я бе оставил да умре. Сера видя и нещо друго. Махди все подръпваше нещо на ухото си. Златна халка, обица.