Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 114
Дженифър Донъли
– Какво? – прошепна Серафина. – Той мисли, че съм мъртва?
Тя започна да се надига от мястото си. Със или без гоблини, щеше да заплува към чичо си и да му докаже, че със сигурност
Беше Махди. Думите долитаха до нея накъсани, едва доловими. Тя погледна към него. Той също гледаше към нея. Бавно и почти незабележимо поклати глава. Предупреждаваше я. Сера седна обратно на мястото си.
– Днес с мен е новата ви кралица – каза Валерио, а в гласа му звънна радост. – С мен е тази, която ще изведе Миромара от дълбините на болката и скръбта на миналото и ще ни въведе в бляскавото бъдеще!
Валерио махна с ръка към далечния край на Колизея. Пред очите на Серафина през една от арките изплува русалка.
Серафина я познаваше твърде добре. Познаваше абаносовочерната коса, кобалтовосините очи и подигравателната усмивка.
Старият ù враг.
Лучия Волнеро.
Четирийсет и шест
От тълпата се понесоха звуци на изумление. Дори страхът от грубите гоблини не можеше да накара хората да приветстват Лучия.
Самата тя, зашеметяваща с рокля с цвета на нощта, заплува към центъра на Колизея. Последваха я двайсетима едри мъже в брони, всеки с щит в едната ръка и магмена лампа в другата. Серафина знаеше кои са те и какво ще правят.
– О, богове, не. Тя ще умре! – прошепна.
Валерио заговори.
– В съответствие с повелята на Мероу и законите на кралството, ще помолим Алития да отсъди дали тази русалка е достойна да седне на трона на Миромара – той направи пауза, после довърши, – или
Серафина си спомни думите на Махди, че семейство Волнеро може би са съдействали на Трахо. Дали Валерио не бе решил да ги накаже? Винаги се бе отнасял твърдо и безкомпромисно с враговете на кралството, но не беше проявявал злоба. Дали не се бе променил?
Порция щеше да го спре. Майката на Лучия нямаше да остави детето си да падне в лапите на паяка. Сигурно щеше да измоли от Валерио да пощади дъщеря ù. Някога са били влюбени, припомни си Серафина. Думите ù щяха да го накарат да омекне. Но Порция не помръдна. Не изглеждаше разстроена. Не плачеше. Изглеждаше напълно спокойна.
Лучия зае мястото си в центъра на Колизея, а двайсетимата мъже заплуваха към желязната решетка над леговището на Алития.
– Пуснете анарахната! – нареди Валерио.
Следващите няколко минути минаха като в сън за Серафина. Като кошмар, в който се случва нещо ужасяващо, но тя не е в състояние да говори, да се движи, да направи каквото и да е, за да спре ужаса. Гледаше как чудовищният бронзов паяк засъска към Лучия, как пожела кръвта и костите ù – точно както бе направила и със Серафина само преди няколко седмици.
Сера знаеше, че работата на паяка е да гарантира, че само кръвните наследници на Мероу управляват Миромара. Според легендата, когато Мероу била на смъртно легло, помолила Нерия, богинята на морето, и Белогрим, бога на огъня, да изковат създание от бронз, което да пази трона от самозванци. Докато коболдите топели метала, от който щели да изковат чудовището, Нерия порязала дланта на Мероу и кръвта ù покапала в разтопения бронз, за да потече във вените на паяка и той да може да я различава от кръвта на самозванците.
