Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 24

– О, не – бързо каза той. – Ти извинявай, Серафина. Мислех, че е Акмал. Непрекъснато ми ходи по петите.

– Няма нищо, Махди. Ще си намеря друго място за...

– Не, чакай, Серафина. Моля те.

Той разтвори ръка и ù показа предмета, който се бе опитал да скрие. Беше малък октопод, дълъг около осем сантиметра, изящно издялан от парче кост.

– Изглежда точно като Силвестър! – възкликна тя радостно.

– Това ми беше и намерението – каза той.

– Прекрасен е, Махди!

– Благодаря – отвърна той със свенлива усмивка. – Никой не знае, че се занимавам с резба. Успях да го запазя в тайна. Даже не знам защо се занимавам с това – отвърна поглед. – Просто... понякога на човек му се иска да си има нещо... едно-единствено нещо...

– Което да си е само за него – довърши Серафина.

Сякаш се виждаха за пръв път.

– Аз съм така с Клио – каза тя.

– Клио?

– Морската ми кобила. Не ми е позволено да излизам на езда сама, нали съм принцеса и така нататък. Ако искам да изляза, трябва да ме придружават стражи. Но винаги успявам да им се изплъзна и за няколко секунди с Клио сме сами. Чувам само звука от перките ù, докато бият по водата. Ако покрай нас мине ято делфини, ги виждам сама. Ако мине кит, само аз чувам песента му – тя се усмихна тъжно. – Разбира се, ако падна от Клио и си счупя врата, пак ще съм сама.

Когато тя замлъкна, Махди взе ръката ù и сложи малкия октопод в нея.

– За теб – каза той.

Няколко вечери по-късно тя отново усети как той взема ръката ù в своята, този път в мрака, докато гледаха подводна заря в негова чест. Беше я погледнал, питайки я с тъмните си очи дали има нещо против. Тя също с очи му бе отговорила, че няма. И после, една вечер, докато играеха на криеница с Дезидерио, Нийла, Язид и младите придворни, той изведнъж я дръпна във вътрешността на развалините на палата.

– Открих те – каза той, докато се носеха във водата.

– Не, Махди, не се прави така. Не играете ли на криеница в Матали? Не е твой ред, Дезидерио брои – заобяснява тя и се озърна за брат си.

– Не говоря за играта – отвърна той. – Аз те открих, Серафина. Ти си единственото нещо. Единственото нещо, което е само мое.

После я беше притеглил към себе си и я бе целунал.

Колко прекрасна бе тази целувка. Бавна и сладка. Серафина въздъхна, докато я изживяваше отново. После силно се изчерви, когато се сети, че и Таласа гледа кървавата песен.

В дните след тази първа целувка последваха още. Откраднати целувки зад някоя колона в двореца или в конюшните. Водеха дълги разговори, когато успееха да се измъкнат от придворните, и си разменяха усмивки и погледи, когато бяха сред други хора. И после, когато дойде моментът Махди да отпътува от Миромара за дома си, той беше подарил на Серафина пръстен. Не беше златен, не беше скъпоценност от съкровищницата на Матали. Беше просто пръстен със сърце в средата, целият издялан от бяла мидена черупка. Беше го направил сам за нея, в стаята си, през нощта. Докато официално си вземаха сбогом пред целия двор, той се бе навел да целуне ръката ù. Докато я държеше, беше успял да сложи пръстена на пръста ù.