Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 11

– Серафина! Какво има? – извика тя от другата страна на вратите. – Влизам!

Мъжът отправи пълен с омраза поглед към вратите. След секунда изчезна.

– Какво стана, дете мое? Добре ли си? – заразпитва Тавия.

Сера стана от пода трепереща.

– Аз... видях нещо в огледалото. Изплаших се... паднах – каза тя.

Тавия, която имаше краката и тялото на син омар, заприпка към огледалото. Серафина виждаше, че вече е празно. Вътре нямаше речна вещица. Нямаше терагог в черно. Видя единствено отражението на бавачката си.

– Досадни витрини. Сигурно не си им обръщала необходимото внимание. Стават докачливи, ако не им се подмазваш достатъчно – изкоментира Тавия.

– Тези бяха различни. Бяха...

Тавия се обърна към нея.

– Да, дете мое?

Страшната вещица от един кошмар и терагог със зловещи черни очи, щеше да каже. В следващия момент си даде сметка, че ще прозвучи като бълнуване на луд.

– Ами... бяха различни. Никога не съм ги виждала.

– Случва се понякога. Повечето витрини все ти стоят пред лицето, но има и стеснителни – обясни Тавия. Почука силно по огледалото. – Ей, вие там. Успокойте се, чувате ли? Иначе ще прибера огледалото в килера!

Вдигна една кувертюра от морска коприна от близкия стол и я метна върху огледалото.

– Това ще им даде да разберат. Витрините мразят килерите. Там няма кой да им казва колко са красиви.

Тавия изправи стола, който Серафина бе съборила, и започна да ù се кара, че толкова се бави.

– Закуската ти е поднесена. Фризьорката ти е тук. Крайно време е да излезеш! – каза.

Серафина хвърли един последен поглед към огледалото и се запита дали наистина бе видяла всичко това. Вража не беше истинска. Тя беше една от йелите, а йелите живееха само в приказките. А ръката, която се бе подала от огледалото? Това е било просто светлинен ефект или пък халюцинация в резултат на недоспиване и притеснения за докими. Нали майка ù беше казала, че нервите са врагът?

– Серафина, няма да те викам отново! – смъмри я Тавия.

Принцесата вдигна глава, преплува през вратите към приемната и се присъедини към придворните си.

Три

– Не, не, не! Не рубинените гребени, ти, плосък червей такъв! Трябват ми изумрудените гребени! Отивай да ги донесеш! – сопна се фризьорката.

– Ще ми простите, но сте в дълбока заблуда. Етикетът изисква дукеса Ди Царно да влезе преди контеса Ди Серулия в Колизея.

Това беше лейди Джована, управителка на покоите, която разговаряше с лейди Отавия, началник на гардероба.

– Тези морски рози пристигнаха току-що за принцесата. Праща ги принц Бастиаан. Къде да ги сложа? – попита някаква прислужница.

Чуваха се десетина гласа, всички говореха едновременно. Говореха на русалски, общият език на морския народ.

Серафина се опита да се изолира от тези гласове и да се концентрира върху песен-заклинанието си. „Всички тези прескачания от октава в октава – прошепна на себе си. – Пет високи си-та, трели и арпеджии7... Защо е било нужно Мероу да прави нещата толкова сложни?“

Песен-заклинанието за докими беше композирано така, че да постави на изпитание магическото майсторство на бъдещия владетел. Правеше се с канта мирус или специална песен. Мирусът беше сложна магия, която изискваше силен глас и изкусни умения. Изискваха се дълги часове подготовка, за да бъде овладяна, и Серафина се бе трудила неуморно, за да постигне съвършенство. Заклинателите, които можеха да изпеят мирус, командваха светлината, вятъра, водата и звука. Най-добрите сред тях можеха да разкрасят вече съществуващо заклинание и да създават нови.