Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 10

В огледалото на Серафина живееха една графиня, прислужницата ù, един красив млад херцог, три куртизанки, един актьор и един архиепископ. Често ù говореха. Тъкмо сега беше мернала движението на графинята.

Серафина почука по рамката. Графинята повдигна пищните поли на роклята си и затича към нея. Спря на сантиметри от огледалната повърхност. Носеше висока бяла перука със сложна прическа. Лицето ù бе напудрено, а устните – начервени. Изглеждаше уплашена.

– При нас има някого, принцесо – прошепна тя и хвърли поглед през рамо. – Някой, чието място не е тук.

Видяха го едновременно – смътна фигура в далечината, тъмна и неподвижна. Серафина беше чувала, че огледалата са проходи във водата и че могат да се отварят, ако знаеш как. Само най-силните магьосници обаче можеха да плуват из сребристия им свят. Серафина не познаваше никого, който го бе правил. Дори Таласа. Докато с графинята гледаха фигурата, тя започна да се приближава към тях.

– Това не е витрина – изсъска графинята. – Щом е влязла тук, значи може и да излезе. Махай се от огледалото. Бързо!

Когато фигурата се приближи, Серафина видя, че това е речна русалка, с кафяво-сива опашка. Носеше наметало от пера на орел рибар. Яката от преплетени еленови рога се извисяваше зад главата ù. Косата ù бе сива, очите – пронизващи. Пееше заклинание.

 

Сипе се пясъкът, магията се разпростира,

стъпка по стъпка песента ни сила придобива...

Серафина познаваше този глас. Беше го чула в кошмара си. Това беше гласът на речната вещица Баба Вража.

Графинята беше казала на Серафина да се отдалечи, но тя не можеше да помръдне. Сякаш без замръзнала на място, с лице на няколко сантиметра от повърхността на огледалото, а сърцето ù биеше в гърлото.

Вража я повика с жест.

– Ела, дете мое – каза тя.

Серафина бавно вдигна ръка, като в транс. Тъкмо щеше да докосне огледалото, когато Вража внезапно спря да пее. Обърна се да погледне нещо. Нещо, което Серафина не можеше да види. Страх изпълни очите ù.

– Не! – извика тя. Тялото ù се изкриви, после се пръсна като стъкло. Стотина змиорки се загърчиха на мястото, където бе стояла вещицата, после се гмурнаха в течното сребро на огледалото.

След няколко секунди в огледалото се появи терагог и развълнува сребристата повърхност. Беше облечен с черен костюм. Косата му, толкова руса, че изглеждаше почти бяла, беше подстригана съвсем късо. Стоеше с рамо към Серафина, вперил поглед в последната от змиорките, докато останалите изчезваха в далечината. Тази бе по-бавна от останалите. Мъжът я сграбчи и я захапа. Създанието се загърчи в агония. Кръвта му се стичаше по брадичката на мъжа. Той погълна змиорката, после се обърна с лице към огледалото.

Ръцете на Серафина литнаха към устата ù. Очите на мъжа бяха напълно черни. Нямаше ириси, нямаше бяло, само плътен мрак.

Той се приближи към повърхността на огледалото и провря ръка през нея. Сера изпищя. Заплува назад, блъсна се в един стол и падна на пода. Ръката на мъжа се показа цялата, а после и рамото му. Започна да се показва и главата му, когато гласът на Тавия се извиси в стаята.