Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 9

... и пред Махди.

Бяха минали две години, откакто го бе видяла за последен път. Сега затвори очи и си представи лицето му: тъмните му очи, свенливата му усмивка, сериозното му изражение. Когато пораснеха още малко, щяха да се оженят. Обичаят беше абсурден, но Серафина се радваше, че именно той е нейният избраник. Все още чуваше последните думи, които ù бе казал тогава – точно преди да потегли към дома си в Матали.

– Ти си моят избор – бе прошепнал той и бе взел ръката ù в своята. – Моят. Не техният.

Серафина отвори очи. Зелените им дълбини бяха замъглени от тревога. Преди две години, след като се беше прибрал у дома, той редовно ù бе пращал лични раковини по доверен пратеник. Всеки път, когато пристигнеше раковина, тя веднага хукваше към стаята си и вдигаше раковината до ухото си, нетърпелива да чуе гласа на Махди. След една година обаче личните раковини вече не пристигаха. Вместо тях той започна да ù праща официални, в които гласът му звучеше сковано и студено.

Горе-долу по същото време Серафина започна да дочува разни неща за Махди. Бил станал купонджия, казваха някои. Прекарвал цели нощи навън, плувал с рибните пасажи. Плувал с безразсъдна компания. Харчел купища мокрети за седла за кабалабонг, игра подобна на гогското поло6. Тя не беше сигурна дали да вярва на тези разкази, но какво щеше да стане, ако бяха истина? Какво щеше да прави, ако той се бе променил?

– Серафина, излизай веднага! Таласа ще бъде тук всеки момент, а знаеш, че не обича да чака – извика Тавия.

– Идвам, Тавия! – извика в отговор Серафина и заплува към стаята си.

Серафина...

– Велика богиньо Нерия, казах, че идвам!

Дъще на Мероу, ти си избрана...

Серафина спря внезапно. Това не беше Тавия. Гласът не идваше от другата страна на вратите.

Идваше иззад нея.

– Кой е там? – извика тя и се завъртя бързо.

Краят е близо, часът ти настъпи...

– Джована, ти ли си? Донатела?

Никой не ù отговори.

Изведнъж рязко движение някъде отляво привлече погледа ù. Тя си пое дъх стреснато, но в следващия момент се успокои и се засмя. Беше огледалото ù. Вътре се разхождаше витрина.

Огледалото ù бе високо и много старо. Червеи бяха изгризали дупки в позлатената му рамка, а повърхността му бе изпъстрена с черни точици. Беше взето от потънал терагогски кораб. В него живееха призраци, витрини – душите на красивите, суетни човеци, които бяха прекарали твърде дълго време, любувайки се на отражението си в огледалото. То ги беше хванало в капан. Телата им бяха повехнали и мъртви, но душите им продължаваха да живеят, затворени от другата страна на стъклото завинаги.