Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 8

Почти всеки разговор между нея и майка ù завършваше с неловко мълчание или разгорещена словесна престрелка. Беше свикнала. И все пак болеше.

Едно тънко пипало се плъзна по рамото ù. Друго я прегърна през шията. Трето се уви около ръката ù. Силвестър, който безпогрешно разпознаваше настроенията на Серафина, беше посинял от тревога. Тя допря глава до неговата.

– Много съм притеснена за докими, Силвестър – каза му. – Майка ми не ще и да чуе, но може би Нийла ще ме изслуша. Трябва да поговоря с някого. Ами ако Алития ми откъсне главата? Ами ако объркам песен-заклинанието си? Ами ако Махди не...

Серафина не можа да се накара да довърши последното изречение. Мисълта я плашеше повече от изпитанието, което я очакваше.

– Серафина! Къде си, дете мое? Фризьорката ти е тук!

Това беше Тавия, бавачката на Серафина, която я викаше от приемната. Силвестър изчезна веднага щом чу гласа ù. Нямаше повече време за притеснения. Сера трябваше да тръгва. Очакваха я – Тавия, канта мага и целият двор.

 – Идвам! – викна тя.

Заплува към вратите, после спря. В момента, в който ги отвореше, вече нямаше да е Серафина. Щеше да е Ваша Светлост или Ваше Височество, или Светлейша принцеса. Щеше да е тяхна.

Тя мразеше напрегнатата атмосфера в двора. Мразеше шепота, бързите погледи, ласкателните усмивки. Сред придворните тя винаги трябваше да е облечена безукорно. Да плува винаги грациозно. Никога да не повишава тон. Да се усмихва, да кима и да говори за приливите, макар че повече ù се искаше да язди Клио или да изследва развалините на древния палат на Мероу. Мразеше задушаващата тежест на очакванията, постоянния натиск да постига съвършенство във всичко. И острите погледи, и язвителните коментари, когато не успяваше.

– Две минути – прошепна тя.

Врътна опашка и се понесе към другия край на стаята си. Отвори двете стъклени врати и излезе на балкона, при което стресна две морски червеношийки, които бяха кацнали на парапета. Отвъд него се простираше столицата на кралството.

Серулия, голяма и разпръсната, през вековете се бе превърнала от първото поселище на морския народ в център на културата му. Беше древна и красива, със сгради, построени от син кварц, който се добиваше дълбоко под морското дъно. По това време на деня слънчевите лъчи пронизваха Опашката на дявола – предпазен гъсталак от бодли, който се носеше над града – и обливаха със светлина покривите на къщите, от което те заблестяваха.

Първият дворец, реджията, бе построен на един висок хълм в центъра на Серулия. Покривът му се бе срутил преди няколко века и след това бяха построили нов дворец за кралското семейство и двора. Представляваше барокова сграда от корал, кварц и седеф. Останките на двореца обаче все още стояха насред града, сякаш за да напомнят за миналото.

Серафина вдигна поглед от виещите се улици на Серулия към заострените кули на Коледжио, пълен с преподаватели черноризци, после – към огромния Острокон и накрая – към Златния клафтер5, кварталът на високите къщи, модерните ресторанти и луксозните магазини. След това погледна отвъд тях, отвъд градските стени, към Колизея, където се вееха кралските флагове на Миромара и Матали. На миромарския флаг бе изобразена червена коралова клонка на бял фон, а маталийският флаг представляваше изправен на задните си крака дракон със сребристосиньо яйце в ръце. Колизеят бе мястото, където след няколко часа Сера щеше да се подложи на докими пред целия двор, кралското семейство на Матали и народа на Миромара...