Читать «Пържени зелени домати» онлайн - страница 144

Вдигна тялото на Франк, преметна го през рамо, повика сина си и пренесе трупа през целия двор до дървената барака. Вътре го положи на пръстения под и каза на Артис:

— Стой тука, момче, и да не си мръднал. Трябва да се отърва от колата.

Около час по-късно, когато Иджи и Рут се прибраха, бебето спеше в люлката. Иджи закара Сипси до тях и й каза колко се тревожи за болната мама Тредгуд; Сипси не й каза как за малко да им вземат бебето.

Артис стоя в бараката цяла нощ и нервно и възбудено се поклащаше напред-назад. Към четири сутринта не издържа: извади ножа си и в тъмното започна да ръга тялото под чаршафа — веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти… и така нататък.

По изгрев вратата на бараката изскърца и Артис се напика. Беше баща му обаче — бе закарал пикапа до реката и го бе бутнал във водата край „Колелото на каруцата“, след което бе изминал петнайсетте километра обратно пеша.

— Трябва да изгорим дрехите — каза Големия Джордж, отметна чаршафа и…

И и двамата замръзнаха и зяпнаха.

Слънцето тъкмо бе започнало да се процежда през процепите между дъските на бараката. Артис погледна Големия Джордж с облещени очи и зяпнала уста и каза:

— Татко, няма му главата.

Големия Джордж поклати глава.

— Мммм, мммм, мммм…

Майка му бе отрязала главата на убития и сигурно я бе заровила някъде.

Джордж спря само колкото да осмисли този ужасяващ факт, след което каза:

— Момче, помогни ми с дрехите.

Артис никога не бе виждал гол бял човек през живота си. Кожата му бе бяла и розова като на току-що опърлено и измито прасе.

Големия Джордж му подаде чаршафа и окървавените дрехи и му каза да отиде да ги зарови дълбоко в гората, след което да се прибере вкъщи и да не казва и думичка на никого. Ама абсолютно на никого. Никога.

Докато копаеше дупката, Артис не сдържа усмивката си. Имаше тайна. Важна тайна, която щеше да пази до края на живота си. Нещо, което да му дава сили, когато се почувства слаб. Нещо, което щяха да знаят само той и дяволът. Усмихна се доволно. Никога повече нямаше да усеща гнева, болката и унижението, които изпитваха другите. Той бе различен. Винаги щеше да се отличава от тях. Беше наръгал бял човек.

И винаги когато някой бял се държеше зле с него, вътрешно Артис се усмихваше. „Вече наръгах един от вашите…“

В седем и половина Големия Джордж вече бе почнал да коли прасетата и бе сложил водата да се топли в големия железен казан — малко рано тази година, но не кой знае колко по-рано.

По-късно същия следобед, когато Грейди и двамата следователи от Джорджия разпитваха баща му за изчезналия мъж, Артис за малко да припадне, когато единият се приближи до казана и надникна в него. Беше сигурен, че полицаят е видял ръката на Франк Бенет да ври заедно с месото от прасетата. Очевидно обаче не бе видял нищо, защото след два дни дебелият полицай от Джорджия каза на Големия Джордж, че по-хубави кюфтета не е ял и го попита каква е тайната.

Големия Джордж се усмихна и отвърна:

— Благодаря, господине, тайната е в соса.

„Уиймс Уикли“