Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 93

— Принц Артас! Корабите! Какво се е случило? Как ще се върнем вкъщи?

От няколко часа насам дълбоко в съзнанието на Артас се зараждаше друга идея. Той знаеше, че хората му няма да се зарадват, като разберат, че са в безизходица тук. Бяха се съгласили да го последват, но и Мурадин беше прав. Те щяха да изпълняват заповедите на баща му въпреки неговите. А така Мал’Ганис щеше да победи. Но нямаше как да разберат колко е важно да спрат заразата тук, сега…

Погледът му се спря върху наемниците. На никого нямаше да липсват. Можеха да бъдат купени и продадени. Ако някой им беше платил да го убият, щяха да го сторят без да се замислят, както по-рано се бяха съгласили да му помогнат. Толкова много хора загинаха — добри, благородни и невинни. Такава безсмислена смърт просто плачеше да бъде отмъстена. И ако хората на Артас не бяха с него от сърце, той нямаше да може да победи. Нямаше да го понесе.

— Бързо, воини мои! — извика той, вдигайки чука си.

Той не блестеше със Светлината, а и не го очакваше. Артас посочи към наемниците, които тъкмо вадеха на брега лодките, пълни с припаси.

— Тези убийци са подпалили корабите ни, отнемайки ни възможността да се приберем вкъщи! Убийте ги в името на Лордерон!

И поведе атаката.

Петнадесет

Артас позна звука от късата, но тежка крачка на Мурадин още преди джуджето да отметне вратата на палатката и да се вторачи в него. Останаха загледани един в друг известно време, после Мурадин кимна към изхода и пусна вратата да се затвори. За момент Артас си спомни за онзи път, когато още като дете изпусна меча си и той полетя насред залата. Намръщи се, стана и последва Мурадин до място, далече от другите мъже. Джуджето не се церемонеше.

— Измами хор’та си и предаде наемниците, коит’ се биха за теб! — отсече Мурадин и навря лицето си в Артас колкото позволяваше ръста му. — Т’ва не е момчето, коет’ обучавах. Т’ва не е мъжът, който беше приет в Ордена на Сребърната ръка. Т’ва не е момчето на крал Теренас!

— Не съм ничие момче — отряза Артас, избутвайки Мурадин от себе си. — Постъпих както сметнах за нужно.

Артас беше почти сигурен, че Мурадин ще му посегне, но явно гневът на джуджето беше започнал да се стапя.

— К’во ста’а с теб, Артас? — попита тихо Мурадин с глас, изпълнен с болка и съмнение. — Толко’а ли е важно за теб отмъщението?

— О, моля те, Мурадин — избухна Артас. — Не беше там, за да видиш какво направи Мал’Ганис с родната ми земя. Какво направи с невинните мъже, жени и деца!

— Чух к’во си сторил — отвърна спокойно Мурадин. — Бирата развърза езиците на някои от хор’та ти. Знам к’во мисля… но и не мо’а да те съдя. Прав си, не съм бил там. Слава на Светлината, че не ми се е налагало да взе’ам подобно решение, но все пак… нещо ста’а с теб. Ти…

Топовен изстрел и викове за тревога ги прекъснаха. За секунди Мурадин и Артас бяха извадили оръжията си и тичаха към лагера. Мъжете все още се суетяха за оръжия. Фалрик крещеше и раздаваше заповеди на хората, а Бейлгън организираше джуджетата. Извън лагера се чуваше шум от битка и Артас видя как немъртвите ги обграждат. Той хвана здраво чука си. По всичко личеше, че това е планирана атака, а не просто случайна среща.