Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн

Кристи Голдън

Артас: Възходът на Крал-лич

(книга   6  от  World of Warcraft)

Книгата е посветена на всички любители на Warcraft. Надявам се да бъде прочетена със същото удоволствие, с което беше написана.

Историите в тази книга са измислени. Имената, героите, местата и случките в нея са продукт на въображението на автора. Всякаква прилика с реални случки, места или хора е чисто съвпадение.

Благодарности

Специални благодарности (отново) на Крис Метсен за нестихващата му страст към играта и познанията му. Благодарности и на Евелин Фредериксен, Мики Нийлсън, Джъстин Паркър и Еван Крауфорд от Близард за усърдната им подкрепа. Без тяхната отзивчивост и акуратност нямаше да бъде възможно да се напише толкова детайлна книга.

Пролог

Сънят

Вятърът виеше като наранено дете.

Стадо лопатороги се беше скупчило в търсене на топлина, макар дебелата им рунтава козина да ги предпазваше от яростната буря. Бяха се насъбрали в кръг, а по средата трепереха и мучаха малките им. Главите им, украсени с масивни, подобни на лопата рога, клюмаха към заснежената земя и посрещаха свирепия вятър със затворени очи. Те не помръдваха от местата си, а дъхът им замръзваше по муцуните им.

… В бърлогите си вълци и мечки чакаха бурята да отмине — някои в компанията на глутницата си, и други, предпочели уединение. Независимо колко силен беше гладът им, нищо не можеше да ги накара да излязат навън, докато не отмине виещият вятър и заслепяващият сняг.

* * *

Вятърът се извиваше над океана, блъскаше се в село Камагуа и се разбиваше в скривалищата, оградени от костите на огромни морски създания. Когато бурята отминеше, тускарите, които от незапомнени времена живееха тук, трябваше да поправят или подменят мрежите и капаните си. Колкото и да укрепваха здравите си жилища, бурята винаги оставяше тежките си следите по тях. Тускарите се бяха събрали в широкото общо помещение, изкопано дълбоко под земята. Бяха заключили здраво вратите, а вътре светеха пушещи маслени лампи.

Старейшината Атуик чакаше мълчаливо. През последните седем години беше преживял много такива бури. Беше живял дълго, за което свидетелстваха пожълтелите му бивници и бръчките по кафявата му кожа. Но тези бури не бяха просто бури, те бяха нещо неестествено. Атуик погледна към младите, които трепереха не от студ — все пак бяха тускари — а от страх.

— Той сънува — прошепна единият от тях, с блеснали очи и настръхнали мустачки.

— Тихо! — сопна се Атуик, по-строго, отколкото искаше.

Детето се стресна, замълча и отново единственият звук, който се чуваше, беше мъчителният рев на снежния вятър.

* * *

Дълбок, силен шум се издигна като пушек, без думи, но изпълнен със значение… напев на десетина гласове. Звукът от барабаните и потракването на кости прибавяха зловещи нотки към безмълвния повик. Най-страшният гняв на вятъра беше отклонен от селото на таунките, което се намираше до заграждението от стълбове и скривалища. Извитите покриви на здравите им жилища захлупваха широките пространства, които ги защитаваха от изпитанията на тази земя.