Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 95

Артас започна да се движи автоматично. Заради снега трудно виждаше и на метър напред. Вече не се интересуваше накъде върви, просто местеше краката си, следвайки стъпките на Мурадин. Като че загуби представа за времето. Можеше да е вървял минути или дни. Съзнанието му беше погълнато от мисли за Фростморн. Спасението им. Артас беше сигурен, че ще бъде. Но дали ще успеят да стигнат до него, преди хората му в лагера да паднат в битката с немъртвите и техния демоничен господар. Фалрик каза, че ще удържат… за известно време. Колко още? Най-накрая да дочака Мал’Ганис… и то в собствения си лагер… и да не може да се бие с него…

— Ей там — каза благоговейно Мурадин и посочи. — Там вътре е.

Артас спря и замига с присвити заради силния сняг очи и заледените си мигли. Бяха стигнали до входа на пещера, която изглеждаше усойна и зловеща в тъмнината на сивия, снеговит ден. Вътре се виждаше някаква светлина — мека, синьозелена и едва доловима. Макар и смазан от умора и премръзнал, Артас се изпълни с вълнение и с мъка помръдна вкочанената си уста.

— Фростморн… и краят на Мал’Ганис. Краят на заразата. Хайде!

Сякаш понесен от вятър той забърза напред, подчинявайки краката на волята си.

— Момко! — гласът на Мурадин го сепна. — Толко’а ценно съкровище надали седи и чака някой просто да го ’земе. Тря’ва да сме по-внимателни.

Артас се подразни, но Мурадин имаше повече опит в тези неща. Затова кимна, стисна здраво чука си и влезе предпазливо в пещерата. Липсата на вятър и сняг в пещерата моментално ги ободри и те продължиха навътре. Оказа се, че светлината, която видяха да проблясва отвън, се излъчва от тюркоазени кристали и рудни жилки, вградени в каменните стени, пода и тавана. Артас беше чувал за подобни светещи кристали и сега беше благодарен за светлината, която му осигуряваха. Вместо да носят факли, мъжете можеха да държат здраво оръжията си. Преди чукът му излъчваше достатъчно светлина, за да ги води. Тази мисъл го ядоса и той бързо я прогони. Нямаше значение откъде идва светлината, важното беше да я има.

Изведнъж чуха гласове. Мурадин беше прав — очакваха ги.

Гласовете бяха толкова дълбоки, глухи и студени, че думите им отекваха зловещо в ушите на Артас.

— Върнете се назад, смъртни човеци. Само смърт и мрак ви чака в тази забравена гробница. Не ще преминете.

Мурадин спря.

— Момко — каза той, а гласът му като че закънтя безспирно, — може би тря’ва да ги послушаме.

— Какво да послушам?! — извика Артас. — Последен нещастен опит да ме отклониш от пътя към спасението на хората ми? Ще ти трябва нещо повече от думи!

Той сграбчи чука си, забърза напред, сви зад един ъгъл… и спря на място, опитвайки се да попие цялата гледка наведнъж.

Разбраха на кого принадлежат ледените гласове. За миг Артас се сети за послушния воден елементал на Джейна, който й беше помогнал да се пребори с огрите в онзи далечен ден, преди всичко да се преобърне по толкова ужасен и страховит начин. Съществата се носеха над ледения под на пещерата като вихър от някаква, подобна на вода, неестествена материя и лед, а бронята им сякаш беше израснала от тях. Имаха шлемове, но нямаха лица, бяха с ръкавици, оръжия и щитове, но нямаха ръце.