Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 91

Артас научи от Мурадин, че немъртвите имат бази тук — странни структури, подобни на зикурати, в които пулсира черна магия. Явно расата, на която са принадлежали тези храмове, вече е изчезнала, щом досега не се бе възпротивила. Така вече не само немъртвите трябваше да бъдат заличени, а и убежищата им.

Дните минаваха, а Артас сякаш все не успяваше да се доближи до целта си. Имаше много следи от злото на Мал’Ганис, но не и от него самия. Със същия успех Мурадин продължаваше да издирва Фростморн. Следите, колкото мистериозни, толкова и досадни, стесняваха обсега им на търсене, но засега руническото оръжие си оставаше само легенда.

В деня, когато всичко се промени, Артас беше в лошо настроение. Тъкмо се беше върнал във временния лагер — премръзнал, уморен и гладен след поредния неуспешен поход. Беше толкова вглъбен в гнева си, че му отне известно време, преди да се осъзнае.

Стражите не бяха на постовете си.

— Какво по…

Той се обърна към Мурадин, който моментално посегна към брадвата си. Нямаше тела, разбира се… ако немъртвите ги бяха нападнали в отсъствието му, труповете щяха да бъдат съживени — възможно най-жестокият пример за „военна повинност“ в света. Но щеше да има кръв, следи от битка… нямаше такива.

Бавно и внимателно двамата продължиха напред. Лагерът беше изоставен. Всичко беше прибрано, но бяха останали шепа хора. Щом видяха Артас да идва, те се изправиха и го поздравиха. В отговор на мълчаливия му въпрос, единият от тях — капитан Люк Валънфор, каза:

— Извиняваме се, милорд. Баща Ви е отзовал флотилията по искане на лорд Утър. Експедицията е отменена.

Едното око на Артас потрепери.

— Баща ми е… отзовал войската ми? По искане на лорд Утър?

Капитанът изглеждаше нервен и отмести поглед встрани към Мурадин, за да отговори:

— Да, сър. Искахме да Ви изчакаме, но пратениците бяха твърде настоятелни. Всички мъже поеха на север към корабите. Разузнавачът ни предупреди, че по пътя гъмжи от немъртви, затова войниците бързаха да разчистят друга пътека през гората. Сигурен съм, че ще можете да ги настигнете, сър.

— Разбира се — отговори Артас с пресилена усмивка, а вътрешно кипеше от яд. — Извинете ме за момент.

Той отпусна ръка върху рамото на Мурадин и го привика встрани на по-тихо място.

— А-а, съжаля’ам, момко. Мно’о кофти се получава да…

— Не.

Мурадин примигна.

— Я пак?

— Няма да се върна. Мурадин, ако войниците ми ме изоставят, никога няма да победя Мал’Ганис. Заразата няма да спре!

Без да иска, повиши тон и привлече няколко любопитни погледа.