Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 92

— Момче, т’ва е б’ща ти. Кралят. Не можеш да отмениш заповед. Т’ва е измяна.

Артас изсумтя. Може би баща ми е предател на народа си, помисли си той, но го премълча.

— Отнех ранга на Утър. Разпуснах ордена. Той няма право на глас. Баща ми е бил измамен.

— Ами тога’а ша тря’а да се разберете с него, кат’ се върнеш. Накарай го да разбере — ако е тъй, както казваш. Но не мо’еш да не се подчиниш се’а.

Артас изгледа остро джуджето. „Ако е така, както казвам?“ Какво намекваше джуджето? Че Артас лъже?

— Прав си за едно нещо. Мъжете ми са лоялни и разбират йерархията. Щом имат пряка заповед, никога няма да откажат да се върнат.

Той потърка брадичката си и се усмихна, осенен от идея.

— Това е! Просто ще отнемем средството им за придвижване. Така няма да е неподчинение… просто невъзможност за подчинение.

Рошавите вежди на Мурадин се събраха.

— К’во приказваш?

В отговор Артас се усмихна злорадо и му разкри плана си. Мурадин изглеждаше шокиран.

— Т’ва не е ли малко прекалено?

По тона на Мурадин си личеше, че идеята наистина е такава, сигурно дори доста повече от „малко“ прекалено. Артас го пренебрегна. Мурадин нито беше видял, нито беше принуден да извърши това, което Артас беше. Достатъчно скоро щеше да го разбере… когато се изправеха срещу Мал’Ганис. Артас беше убеден, че ще победи Властелина на ужаса. Трябваше да го стори. Щеше да спре заразата и заплахата към хората си. Тогава унищожаването на корабите щеше да е просто малко неудобство, като се има предвид, че е спасило жителите на Лордерон.

— Знам, че звучи твърде крайно, но това е начинът. Трябва да е.

* * *

След няколко часа Артас стоеше на брега Форготън Шор и гледаше как цялата му флотилия гори. Решението беше просто. Мъжете не можеха да се приберат и да го изоставят… ако нямаха кораби. Затова Артас ги подпали всичките.

Беше отишъл в гората и беше намерил наемници, които първо да му помогнат с немъртвите по пътя и после да залеят дървените кораби с масло и да ги запалят. В тази земя на непрекъснат студ и слаба светлина горещината, лъхаща от подпалените кораби, беше смущаващо добре дошла. Артас вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина. До него Мурадин въздъхна и поклати глава. Той и останалите джуджета, които шушукаха под мустак и гледаха пожара, все още не бяха сигурни, че това бе правилното решение.

Артас скръсти ръце. Гърбът му беше вледенен, а лицето му пламтеше от огъня. Той стоеше тържествено и гледаше как горящият скелет на един от корабите се разпада на парчета.

— Проклет да е Утър, задето ме принуди да го направя — измърмори той.

Щеше да покаже на паладина… на бившия паладин. Щеше да покаже на Утър и на Джейна, и на баща си. Нямаше да отстъпи пред дълга си, независимо колко беше страшно и ужасно. Щеше да се върне като победител, направил това, което е трябвало… нещо, което по-малодушен човек не би направил. И благодарение на него, на неговата воля да носи товара на отговорността, хората му щяха да оцелеят.

Шумът от пламъците, поглъщащи окъпаното в масло дърво бяха толкова силни, че за момент заглушиха отчаяните викове на мъжете, които започнаха да се появяват и застиваха пред гледката.