Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 87

— Каква забравена от Светлината земя, а? Едва можеш да видиш слънцето от тук. Силният вятър пронизва костите, а Вие дори не треперите.

Леко изненадан, Артас осъзна, че мъжът беше прав. Усещаше студа, чувстваше как го пронизва, но не трепереше.

— Милорд, добре ли сте?

— Капитане, всички войски ли са тук?

Артас не си направи труда да отговори на капитана. Въпросът му просто беше глупав. Разбира се, че не беше добре. Беше принуден да избие населението на цял град, за да спре още по-голямо бедствие. Джейна и Утър му бяха обърнали гръб, а тук го очакваше демоничен лорд.

— Почти. Останаха няколко кораба, които…

— Много добре. Първата ни задача е да организираме лагер с подходяща защита. Не се знае какво ни чака в сенките.

Ето, накарай мъжа да млъкне, като му намериш работа.

Артас също помогна, полагайки усилия колкото и останалите мъже, на които беше заповядал да устроят подслон. Липсваше му сръчността на Джейна с пламъците, когато се налагаше да палят огън в ледената тъмнина. По дяволите, Джейна му липсваше. Но щеше да се научи да не усеща липсата й. Тя го отхвърли, когато най-много се нуждаеше от нея и в сърцето му нямаше място за такива хора. То трябваше да е силно, а не разчувствано, решително, а не измъчено. В него нямаше място за слабост, ако искаше да победи Мал’Ганис. Нямаше място и за топлина.

Нощта премина без инциденти. Артас остана буден в палатката си до ранните сутрешни часове, преглеждайки непълните карти, които беше успял да открие. Когато най-накрая успя да заспи, сънува сън едновременно радостен и кошмарен. Отново беше млад, нетърпелив за всичко ново — на гърба на славния си бял кон, когото обичаше толкова много. Отново бяха едно, идеалната двойка и нищо не можеше да ги спре. Дори в съня си Артас почувства ужас, когато поведе Инвинсибъл към последния му скок. Страданието, което изобщо не беше по-слабо заради усещането, че това е само сън, отново го разтърси из основи. И отново той извади меча си и прониза сърцето на верния си другар.

Но този път… този път осъзна, че държи напълно различен меч от онова просто оръжие, което беше използвал в реалния страшен момент. Този път мечът беше огромен, за две ръце и изящно украсен. По дължината му светеха руни. От него сияеше свежа синя мъглявина, ледена като снега, в който лежеше Инвинсибъл… И когато издърпа меча си, пред Артас не лежеше мъртво животно. Инвинсибъл изцвили и се изправи на крака, напълно излекуван и по-силен отпреди. Сега сякаш блестеше, козината му беше не просто бяла, а лъчиста… И Артас внезапно се събуди, легнал върху картите, със сълзи в очите и радостна усмивка. Това със сигурност беше знамение.

Сутринта се беше мразовита и сива, но Артас беше станал преди зазоряване, нетърпелив да започне да търси следите на този Властелин на ужаса. Той беше тук, Артас беше сигурен в това.

Но в този първи ден не откриха нищо, освен няколко изолирани групички немъртви. Дните отминаваха и все повече територии бяха описани, но Артас започваше да пада духом, макар много добре да знаеше, че Нортренд е необятна земя, почти непроучена. Да, Мал’Ганис беше Властелин на ужаса и немъртвите, които откриваха по пътя си, бяха сигурен знак за присъствието му. Но не само за неговото. Той можеше да е навсякъде… или никъде. Разкривайки, че ще бъде в Нортренд, Властелинът може да е целял умишлено да заблуди Артас, за да го отклони от пътя му, и всъщност да се появи на съвсем друго място и…