Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 86

Джейна потрепна от откровените му думи.

— Артас просто действа, както смята за правилно.

Това беше вярно и тя го знаеше. Както и да се е провинил, той искрено вярваше, че прочистването на Стратхолм е единственото решение. Погледът на пророка се смекчи.

— Колкото и да е похвална страстта му — продължи той, — тя ще доведе до края му. Сега всичко зависи от теб, млада магьоснице.

— Какво? От мен?

— Антонидас ме прогони. Теренас и Артас също. Владетелите на хората и магията извърнаха лица от истината. Мисля, че ти няма да го направиш.

Силната му аура беше почти осезаема. Джейна като че ли я виждаше, обгръщаща го шеметна и силна. Той се приближи до нея и постави ръка на рамото й. Объркана, тя го погледна в очите.

— Трябва да поведеш хората си на запад към древните земи на Калимдор. Само там ще можете да се борите със сенките и да спасите света си от пламъците.

Взряна в очите му, Джейна разбираше, че е прав. Не я контролираше, нито й въздействаше… просто й предаваше знание — дълбоко и истинно.

— Аз…

Преглъщайки тежко, тя за последен път погледна към жестокостите, причинени от мъжа, когото беше обичала и все още обичаше, и кимна.

— Ще постъпя както ми кажете.

И ще оставя моя Артас на съдбата, която сам си беше избрал. Няма друг начин.

— Ще отнеме време да събера всички, да ги накарам да ми повярват.

— Не знам дали ще имаш толкова време. Много от него беше пропиляно.

Джейна вдигна брадичката си.

— Не мога да не опитам. Ако знаеш толкова много за мен, трябва да си сигурен в това.

Пророкът гарван явно се поуспокои и се усмихна, стисвайки рамото й.

— Постъпи, както смяташ за добре, но не се бави. Времето лети, а забавянето може да се окаже пагубно.

Джейна кимна, прекалено развълнувана, за да говори. Трябваше да се срещне с толкова много хора… започвайки с главнокомандващия на Антонидас. Ако щеше да послуша някого, това беше тя. Тя щеше да свидетелства за тези жертви… за грешката да не тръгнат към Калимдор, докато са все още живи.

Пророкът смени формата си, отново се превърна в голямата черна птица и отлетя, шумолейки с криле. А вятърът, който тези черни криле повяха към лицето й, не носеше миризмата на мърша, дим или смърт. Въздухът беше чист и свеж.

Беше мирис на надежда.

Четиринадесет

Нортренд беше името на земята, а Дагъркап Бей — заливът, където флотилията на Лордерон акостира. Водата — дълбока и развълнувана от яростни ветрове, беше смразяващо синьосива. Стръмни скали, върху които тук-там се виждаха здраво вкопчени борове, се извисяваха нависоко, осигурявайки защита на малкото равна земя, където Артас и хората му щяха да си построят лагер. Имаше и водопад, който се спускаше от високо и вълните му се разбиваха с гръм. Оказа се по-приятно място от очакваното и поне засега не изглеждаше като дом на демоничен властелин.

Артас скочи от лодката и се довлече до брега, оглеждайки се наоколо, попивайки гледката. Вятърът, плачещ като малко дете, рошеше светлата му коса, галейки я със студените си пръсти. До него един от капитаните на корабите, който беше повел, без да иска разрешение от баща си, потрепери и запляска с ръце, опитвайки се да ги стопли.