Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 78

— Слушай, Утър, трябва да знаеш нещо за тази зараза. Зърното…

Вятърът смени посоката си и мирисът, който изпълни ноздрите му, не беше неприятен. Въпреки това Артас го усети като ритник в корема. Странният и особен аромат на печен хляб от заразено зърно не можеше да се сбърка в дъждовния въздух. За Светлината, не! Вече е смляно, омесено, опечено и…

Лицето на Артас се обезкърви. Очите му се разшириха от ужасяващото озарение. Закъснели сме.

— По дяволите, закъсняхме! Зърното… хората… — опита той отново. — Всички хора са заразени.

— Артас… — започна Джейна с тих глас.

— Може да изглеждат здрави сега, но е само въпрос на време да се превърнат в немъртви.

— Какво? — извика Утър. — Момче, да не си изгуби ума?

— Не — каза Джейна. — Прав е. Ако ядат от зърното, ще се заразят… и, ако се заразят… ще се превърнат.

Мислите й отново препускаха. Трябваше да могат да направят нещо. Антонидас веднъж й беше казал, че на всяко нещо, породено от магия, може да се противостои с магия. Само да имаха малко време да помислят, да можеха да се успокоят и да действат според логиката, а не според емоциите си, може би щяха да открият лек…

— Трябва да прочистим цялото село.

Изявлението на Артас беше недвусмислено и жестоко. Джейна примигна. Със сигурност не го мислеше.

— Как може дори да ти хрумне такова нещо? — Утър се провикна, тръгвайки към Артас. — Трябва да има друг начин. Това не е поразена ябълкова градина, това е град, пълен с човешки същества!

— По дяволите, Утър! Трябва да го сторим!

Артас доближи лицето си на сантиметър от това на Утър и за един страшен миг Джейна помисли, че и двамата ще извадят оръжията си.

— Артас, не! Не можем да го направим!

Думите излетяха от устата й, преди да успее да ги спре. Той се завъртя към нея, а очите му с цвят на море бяха изпълнени с гняв, болка и отчаяние. Тя моментално осъзна, че Артас наистина смята това за единствения изход — само по този начин можеше да защити останалите, непокварените животи. Трябваше да жертва прокълнатите — тези, които не можеха да бъдат спасени. Лицето му се успокои, когато тя продължи бързо, преди да успее да я прекъсне.

— Послушай ме. Не знаем колко хора са заразени. Някои от тях може да не са яли от хляба, други може да не са поели смъртоносната доза. Дори не знаем каква е смъртоносната доза. Знаем твърде малко… не можем просто да ги убием като животни заради собствения ни страх!

Не трябваше да казва това, лицето на Артас се навъси.

— Опитвам се да защитя невинните, Джейна. Това се заклех да правя.

— Те са невинни… те са жертви! Не са го искали! Артас, там има деца. Не знаем дали се заразяват. Има прекалено много неща, които не знаем, за да вземем толкова… драстично решение.

— Ами заразените? — попита той рязко. — Те ще убият децата, Джейна. Ще се опитат да убият и нас… и ще попъплят навсякъде и ще продължат да убиват. Те и без друго ще умрат, но като се съживят, ще започнат да правят неща, които никога не биха сторили, ако бяха живи. Какво избираш, Джейна?