Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 80

Една-единствена дума, а съдържаше толкова много. Беше едновременно въпрос и молба. Дори когато го погледна, замръзнала като птица пред змия, той й подаде ръка. Тя се вторачи в нея за момент, спомняйки си колко пъти тази топла ръка е държала нейната, как я е галила, как е помагала на ранените с лечебната си светлина. Не можеше да приеме тази ръка.

— Съжалявам, Артас. Не мога да гледам как правиш подобно нещо.

На лицето му вече нямаше маска, нямаше безпощаден студ, който да скрие болката му от нея. Шокиран, Артас отказваше да повярва. Тя не можеше повече да го погледне. Преглъщайки, с насълзени очи, Джейна се обърна и видя Утър, който я наблюдаваше състрадателно и с одобрение. Той й подаде ръка, за да й помогне да се качи на коня си, а тя с благодарност прие твърдостта и хладнокръвието му. Джейна се тресеше и се вкопчи в коня си, докато Утър възсядаше неговия. Той хвана и нейните юзди и двамата поеха надалеч от най-големия ужас, с който се бяха сблъсквали в цялото това жестоко изпитание.

— Джейна? — гласът на Артас я следваше.

Тя затвори очи, но клепачите й не спряха сълзите й.

— Съжалявам — прошепна отново тя. — Толкова съжалявам.

— Джейна?… Джейна!

* * *

Беше му обърнала гръб. Той не можеше да повярва. Известно време просто се взираше онемял в отдалечаващата се фигура. Как можа да го изостави така? Тя го познаваше. Тя го познаваше по-добре от всеки друг на този свят, може би по-добре от самия него. Винаги го беше разбирала. Изведнъж си спомни за нощта, когато се отдадоха на любовта си, окъпани в оранжевата светлина от горящия сламен човек, а след това и приятната лунна светлина. Държеше я в обятията си. „Не ме отхвърляй, Джейна. Никога не ме отхвърляй. Моля те.“ „Никога не бих го направила, Артас. Никога.“

О, да, силни думи, прошепнати в силен момент, но сега… сега, когато наистина имаше нужда от нея, тя направи точно това — отхвърли го и го предаде. По дяволите, тя дори призна, че би предпочела да умре, преди заразата да я застигне и да я превърне в осквернение на всичко добро, истинско и естествено. А сега го беше оставила сам. Ако беше го пронизала в гърдите, сигурно щеше да боли по-малко. Осени го мисъл — бърза, светла и ясна. Беше ли права?

Не, не можеше да бъде. Защото ако беше, това означаваше той да се превърне в масов убиец, а не беше такъв. Беше сигурен в това.

Той се отърси от ужасните си мисли, навлажни пресъхналите си устни и си пое дълбоко въздух. Някои от мъжете бяха тръгнали с Утър. Много от тях. Дори твърде много. Дали изобщо щеше да успее да прочисти града с толкова малко хора?

— Сър, ако позволите — каза Фалрик. — Ами… аз бих предпочел да ме разкъсат на парчета, отколкото да се превърна в един от онези немъртви.

Много от хората започнаха да се провикват одобрително и Артас се окопити. Сграбчи чука си.

— Няма да има никаква радост от това, което ще направим тук — каза той. — Само тъжна необходимост. Само нуждата да спрем заразата тук и сега с възможно най-малко жертви. Хората отвъд тези стени са вече мъртви. Ние го знаем, дори те да не го знаят и трябва да ги убием бързо и чисто, преди заразата да ни застигне.