Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 76

Тя се приближи до него.

— Тази зараза на немъртвите… досега не е имало нищо подобно в историята на света. Това не е просто поредната битка или поредната война… това е много по-голямо и мрачно. И може би няма да може да победиш с познатите тактики. Може би той е прав. Може би вижда неща, които другите не могат… може наистина да знае какво ще се случи.

Той се извърна, стиснал зъби.

— Може би. А може би е съюзник на Мал’Ганис. А може би е просто някакъв побъркан отшелник. Нищо от това, което може да каже, не би ме накарало да изоставя родната си земя, Джейна, не ме интересува дали този ненормалник вижда бъдещето. Да вървим.

Известно време яздиха мълчаливо. После Джейна прошепна:

— Утър ще ни последва. Просто му трябва време, за да подготви мъжете.

Артас се беше вторачил напред, все още бесен. Джейна опита пак.

— Артас, не трябва…

— Писна ми от хора, които ми казват какво трябва и какво не трябва да правя!

Думите изскочиха сами за изненада и на двамата.

— Това, което се случва, минава границите на ужасното, Джейна. Дори не мога да намеря думи да го опиша. Правя всичко по силите си. Ако няма да подкрепиш решенията ми, може би мястото ти не е тук.

Той я погледна и изражението му се смекчи.

— Изглеждаш толкова уморена, Джейна. Може би… трябва да се върнеш.

Тя поклати глава с поглед вперен напред.

— Имаш нужда от мен тук. Мога да помогна.

Гневът го напусна, той се протегна и взе ръката й в бронираната си ръкавица.

— Не трябваше да ти говоря така, съжалявам. Радвам се, че си тук. Винаги се радвам на компанията ти.

Той се наведе и целуна ръката й. Бузите й поруменяха и тя се обърна с усмивка, а бръчицата на челото й се увеличи.

— Скъпи Артас — каза нежно тя.

Той стисна ръката й и я пусна.

През останалата част от деня само яздиха, без много да говорят и спряха, за да си направят лагер чак на свечеряване. И двамата бяха твърде уморени за лов на дивеч, затова просто извадиха, каквото си носеха — сушено месо, хляб и ябълки. Артас се вторачи в комата хляб в ръката си. От фурните на замъка, замесен от тамошното зърно, а не от Андорал. Беше благотворна храна, питателна и вкусна. Ухаеше на мая и беше приятно, а не сладникаво ароматен. Обикновена, проста храна — нещо, което всеки, който и да е, трябва да може да яде без страх.

Изведнъж гърлото му пресъхна и той остави хляба. Не можеше да преглътне и една хапка и скри лице в ръцете си. За момент се почувства съкрушен, сякаш го заля огромна вълна на отчаяние и безсилие. Но Джейна беше там. Тя коленичи до него, подпря глава на рамото му и го изчака да се съвземе. Нищо не му каза, нямаше нужда — самото й присъствие беше достатъчна подкрепа. После, с дълбока въздишка, той я прегърна.

Тя му отвърна и го целуна. И двамата имаха нужда от спокойствие и увереност. Артас прокара ръка през копринената й златна коса и вдиша аромата й. И за няколко кратки часа през нощта те си позволиха да се откъснат от мислите за смърт, ужас и заразено зърно, за пророци и тежки решения, и да се изгубят в техния малък и нежен свят, който се състоеше само от тях двамата.