Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 77

Дванадесет

Полузаспала, Джейна се размърда и протегна ръка към Артас. Нямаше го. Примигвайки, тя се изправи. Артас вече беше станал, беше се облякъл и приготвяше някаква зърнена закуска. Щом я видя, по устните му премина усмивка, но не достигна очите му. Джейна плахо върна усмивката и се присегна към робата си, облече я и разреса коса с пръсти.

— Научих нещо — каза Артас направо. — Снощи… не исках да го споменавам. Но трябва да знаеш.

Гласът му беше равен и Джейна усети леки тръпки. Поне този път не викаше като вчера… но някак си звучеше по-зле. Той сипа купичка пареща каша и й я подаде. Джейна веднага загреба, а той продължи.

— Тази зараза… немъртвите… — Артас си пое дълбоко дъх. — Знаехме, че зърното е заразено. Знаехме, че убива хората, но има нещо по-страшно от това, Джейна. То не само ги убива.

Думите сякаш заседнаха в гърлото му. Джейна застина за миг, след като започна да проумява. Усети, че ще повърне кашата, която беше изяла току-що и като че се задъха.

— Някак си… ги превръща. Прави ги немъртви… нали? Моля те, кажи ми, че греша, Артас.

Вместо това той поклати глава.

— Затова толкова бързо се умножиха. Зърното беше наскоро пристигнало в Хартглен — тъкмо за да бъде смляно и опечено на хляб.

Джейна се взря в него.

— Последиците… — тя дори не можеше да си ги представи.

— Затова тръгнах незабавно. Знаех, че не мога да се справя сам с Мал’Ганис, но, Джейна… Не можех просто да седна и… да си чистя бронята и да си почивам…

Тя кимна безмълвно. Сега вече разбираше.

— А този пророк… не ме интересува колко силен мислиш, че е. Не мога просто да си тръгна и да оставя Лордерон да се превърне в… това… Мал’Ганис, който и да е той, трябва да бъде спрян. Трябва да открием всеки един сандък с това заразено зърно и да го унищожим.

Артас, явно отново развълнуван от разговора, скочи на крака.

— Къде, по дяволите, е Утър? Имаше цяла нощ, за да ни настигне.

Джейна остави настрана наполовина изядената си каша, изправи се и се дооблече. Мислите й препускаха в опита й да проумее цялата ситуация цялостно и хладнокръвно, както и да намери някакво решение. Безмълвно те вдигнаха лагера си и поеха към Стратхолм.

Облаците скриха слънцето и пепеляво-сивата зора се затъмни още повече. Започна да вали леден дъжд. Артас и Джейна вдигнаха качулките на мантиите си, но това не помогна особено на Джейна и когато най-сетне стигнаха до портите на града, тя се тресеше от студ.

Малко след като спряха конете, Джейна чу шум зад гърба си. Обърна се и видя Утър и хората му да изкачват пътя, който беше плувнал в кал. Артас се обърна развълнуван към Утър с горчива усмивка.

— Радвам се, че успя, Утър — каза рязко той.

Утър беше търпелив човек, но този път си изпусна нервите. Артас и Джейна не бяха единствените под напрежение.

— Внимавай как ми говориш, момче! Ти може да си принц, но аз все още съм по-висшестоящ паладин!

— Сякаш мога да забравя — отвърна Артас.

Той се изкачи бързо на върха на един хълм, за да огледа стените и града. Не знаеше какво точно търси. Знак за живот, може би… за нормалност. Знак, че са дошли навреме. Каквото и да е, което да му даде надежда, че все още може да направи нещо.