Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 74

Джейна се изправи изумена. Той тръгна без Утър… без хората си… без нея. Утър внимателно пристъпи към нея. Тя поклати русокосата си глава.

— Той се чувства лично отговорен за смъртта на всички — каза тихо тя. — Мисли, че е трябвало да може да предотврати всичко това.

Тя вдигна очи към Утър.

— Дори магьосниците от Даларан — тези, които познаваха Кел’Тузад, не подозираха какво се случва. Няма как Артас да е знаел.

— За първи път усеща тежестта на короната — каза Утър спокойно. — Досега не го беше правил. Това е част от процеса, лейди… Така ще се научи да управлява мъдро и добре. Видях как Теренас се измъчваше по същия начин, когато беше млад. И двамата са добри мъже, които искат да постъпват правилно с хората си. За да бъдат щастливи и в безопасност.

Със замислени очи той гледаше как Артас изчезва в далечината.

— Но понякога трябва да се избере по-малкото зло. Понякога няма как всичко да се оправи. Артас се учи на това.

— Мисля, че разбирам, но… не мога да го оставя да отиде сам.

— Не, не. Щом мъжете се подготвят за дълъг път, ще го последваме. Ти също трябва да събереш сили.

Джейна поклати глава.

— Не, той не трябва да остава сам.

— Лейди Праудмуър, ако ми позволите — започна бавно Утър. — Може би е най-добре да го оставите да си избистри мислите. Последвайте го, щом желаете, но му дайте малко време да помисли.

Ясно беше какво има предвид. Не й се хареса, но се съгласи. Артас беше обезумял. Чувстваше гняв и безсилие и не беше в състояние да мисли трезво. И точно затова тя не можеше да го остави сам.

— Добре — каза тя.

Възседна коня си и тихо изрече заклинание. Видя как Утър се усмихва доволно, осъзнавайки, че вече не я вижда.

— Тръгвам след него. Последвайте ни веднага, щом хората са готови.

Джейна не можеше да го следи твърде отблизо. Беше невидима, но не и безшумна. Притисна крака към коня си и премина в лек галоп по следите на светлия замислен принц на Лордерон.

* * *

Артас пришпорваше коня си силно, гневен, че не се движи по-бързо, гневен, че не е Инвинсибъл и гневен, че не беше успял да разбере какво става навреме, за да го спре. Чувството беше почти непреодолимо. Баща му трябваше да се пребори с орките — създания от друг свят, натрапили се в техния, свирепи и жестоки, и беше принуден да поведе война. Сега всичко това изглеждаше като детска игра за Артас. Как ли щяха баща му и Алианса да се справят с това — зараза, която не само убива хората, но по някакъв жесток начин, по който само побъркан ум би се забавлявал да „съживи“, за да се бият срещу приятелите и семействата си. Дали Теренас щеше да се справи по-добре? За миг Артас си помисли, че сигурно щеше… че Теренас щеше да нареди пъзела навреме, за да го спре, да спаси невинните… Но после осъзна, че никой нямаше да може да го стори. Теренас щеше да бъде точно толкова безсилен срещу подобен ужас, колкото него самия.

Беше потънал в мисли и едва в последния миг забеляза мъжа, който стоеше на пътя. Дръпна рязко юздите, извърна коня си и спря встрани от пътя. Огорчен, угрижен и бесен, че е такъв, Артас се сопна: