Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 72

Ето как Кел’Тузад беше създал немъртвата си армия за толкова невероятно кратко време. Зловещ смях отекна в ушите му — Кел’Тузад се смееше маниакално, победоносно дори в смъртта. Артас се замисли дали не полудяваше от всичко, което беше преживял. Немъртвите се изправиха на крака и движенията им го накараха да се размърда и освободиха езика му.

— Защитавайте се! — извика Артас, замахвайки с чука си преди нещото да успее да се изправи.

Някои бяха по-бързи, скачаха на безчувствените си крака и насочваха срещу Артас оръжията, с които щяха да го защитят, ако бяха живи. Единственото му предимство беше, че немъртвите не бяха ловки с оръжията и повечето им изстрели не попадаха в целта. Хората на Артас междувременно атакуваха със суров поглед и помръкнали лица. Разбиваха черепи, обезглавяваха, посичаха тези, които допреди малко бяха техни съюзници.

— Принц Артас, немъртвите войски са тук!

С броня, опръскана с кръв и гной, Артас се извърна и очите му се разшириха.

Толкова много. Имаше толкова много скелети, умрели преди много време, пресни трупове, съживени наскоро и още от онези белезникави червиви създания прииждаха гръмовно към тях. Артас почувства паника. Бяха се сражавали с малки групи, но не и с цяла армия ходещи немъртви. Артас насочи чука си към небето и от него лумна живителна светлина.

— Не отстъпвайте! — извика той, а гласът му вече не трепереше от гняв. — Ние сме избраниците на Светлината! Няма да бъдем победени!

Светлината озаряваше решителното му изражение и той се впусна в атака.

* * *

Джейна беше по-изтощена, отколкото някога беше признавала дори пред себе си. Изцедена от дните, прекарани в сражения с малко или без почивка, тя се строполи след заклинанието си за телепортиране. Помисли, че е припаднала за момент, защото следващото нещо, което видя, беше как учителят й се навежда над нея и я вдига от пода.

— Джейна… дете, какво се е случило?

— Утър — започна с усилие тя. — Артас… Хартглен…

Тя се протегна и сграбчи робата на Антонидас.

— Некроманти… Кел’Тузад… съживява мъртвите, за да се бият…

Очите на Антонидас се разшириха. Джейна преглътна и продължи.

— Артас и хората му се сражават сами в Хартглен. Има нужда от подкрепления. Веднага!

— Мисля, че Утър е в замъка — каза Антонидас. — Ще изпратя няколко магьосници там, за да отворят портали за колкото мъже е нужно да поведе. Справи се много добре, мила. Много се гордея с теб. А сега си почини.

— Не! — извика Джейна.

Тя с мъка се изправи на крака, волята й отблъсна чувството на изтощение и протегна трепереща ръка, за да задържи Антонидас настрана.

— Трябва да бъда с него. Ще се справя. Хайде!

* * *

Артас не знаеше колко време се беше сражавал. Размахваше чука си неуморно с треперещи ръце и изгарящи дробове. Само силата на Светлината, преминаваща през него тихо и спокойно, държеше него и мъжете му на крака. Немъртвите като че отслабваха от силата му, но това явно беше единствената им слабост. Единствено чистото убийство — Артас се замисли дали можеше да „убие“ нещо, което вече беше мъртво — ги спираше завинаги.