Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 70

— Какво има, Джейна?

— Аз… съжалявам, Артас. Знам, че искаш да спестиш време, аз също, но… толкова съм уморена, че едва не паднах от коня. Може ли да спрем поне за малко?

Дори на слабата светлина тя можа да види как лицето му изразява както загриженост за нея, така и притеснение от цялата ситуация.

— Колко време ти трябва?

Искаше й се каже „няколко дни“, но вместо това отвърна:

— Само колкото да хапна нещо набързо и да си отдъхна.

Той кимна, протегна се и й помогна да слезе от коня. Отнесе я встрани от пътя и нежно я сложи да седне на земята. С треперещи ръце Джейна изрови от чантата си малко сирене. Очакваше Артас да отиде при хората си и да говори с тях, но той седна до нея. Излъчваше такова нетърпение, като топлина от огън.

Тя си отхапа от сиренето и го погледна, дъвчейки. Искаше да разгледа лицето му на лунна светлина. Едно от нещата, които най-много харесваше в него, беше колко достъпен, човечен и емоционален беше с нея. Но сега, макар и явно завладян от силни чувства, беше дистанциран, сякаш на стотици километри от тук.

Без да се замисля, протегна ръка, за да докосне лицето му. Той се стресна от допира й, сякаш беше забравил къде се намира, но после й се усмихна.

— Готова ли си?

Джейна си помисли за единствената хапка, която успя да преглътне.

— Не — каза тя. — Но… Артас, притеснявам се за теб. Не ми харесва как ти се отразява всичко това.

— Как ми се отразява? — рязко каза той. — А какво да кажем за селяните? Те умират и се превръщат в ходещи трупове, Джейна. Трябва да спра това, трябва!

— Разбира се, че трябва и много добре знаеш, че ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Но никога не съм те виждала да мразиш така.

Той се засмя кратко и рязко.

— Искаш да харесвам некромантите ли?

Тя се намръщи.

— Артас, не извъртай думите ми така. Ти си паладин. Служиш на Светлината. Ти си лечител колкото и воин, но всичко, което виждам в теб, е желание да разгромиш врага.

— Започваш да звучиш като Утър.

Джейна не отговори. Беше толкова уморена, че трудно успяваше да събере мислите си. Отхапа си още сирене, фокусирайки се върху набавянето на нужните за тялото си сили. По някаква причина й беше трудно да преглъща.

— Джейна… просто искам да спрат да умират невинни хора. Това е всичко. И… признавам си, яд ме е, че явно не успявам да го постигна. Но щом всичко свърши, ще видиш. Всичко ще бъде отново наред. Обещавам.

Той й се усмихна и за момент тя видя красивото лице на предишния Артас. Тя също се усмихна, надявайки се да изглежда окуражително.

— Готова ли си вече?

Две хапки. Джейна прибра остатъка от сиренето си.

— Готова. Да тръгваме.

Нощното небе беше започнало да придобива пепелявото сиво на зората, когато чуха изстрели. Сърцето на Артас се сви. Той пришпори коня си на север по пътя, който минаваше през измамно приветливи хълмове. Точно пред портите на Хартглен видяха няколко мъже и джуджета с оръжия, насочени към тях. Освен мириса на барут, полъхът на лекия бриз беше примесен със странно приятен и леко сладък аромат на прясно изпечен хляб.