Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 51

Деца. Тази дума отново го изпълни с ужас и особена болка. Тя си мислеше за децата, които щяха да имат. Мислите му запрепускаха в бъдещето — бъдещето със съпругата му Джейна, децата им в замъка, родителите му вече нямаше да са с тях, той беше сам на трона, а короната тежеше на главата му. Джейна… Една част от него отчаяно я жадуваше. Той обичаше да е до него, обичаше да я държи в ръце нощем, обичаше вкуса и мириса й, смеха й — чист като камбанен звън и сладък като аромат на рози. Обичаше…

Ами ако някак си разруши всичко това? Той изведнъж осъзна, че всичко до този момент е било просто детска игра. Той приемаше Джейна като партньор още откакто беше малко момче, само че сега игрите им бяха повече като за големи хора. Но изведнъж нещо в него се промени. Ами ако беше наистина? Ами ако наистина беше влюбен в нея и тя в него? Ами ако се окажеше лош съпруг, лош крал… ами ако…

— Не съм готов — каза рязко той.

Джейна сбръчка вежди.

— Е, няма нужда да правим деца веднага.

Тя стисна окуражително ръката му. Артас изведнъж отскубна ръка, отстъпи назад и се намръщи още по-объркан.

— Артас? Какво има?

— Джейна… твърде сме млади — каза той рязко, леко повишавайки тон. — Аз съм твърде млад. Има още… Не мога… Не съм готов.

Тя пребледня.

— Не си… Мислех, че…

Артас се разтърси от чувство на вина. Тя го беше попитала за това в нощта, когато се сляха в едно. „Готов ли си за това?“ — беше прошепнала тя. „Готов съм, ако и ти си.“ — беше й отговорил той и наистина го мислеше… Наистина си мислеше, че го мисли.

Артас сграбчи ръцете й, опитвайки се отчаяно да овладее емоциите, които бушуваха в него.

— Имам още толкова много да уча. Толкова много обучение да довърша. А и татко има нужда от мен. Утър има толкова неща, на които трябва да ме научи… Джейна, ние винаги сме били приятели. Ти винаги си ме разбирала. Не можеш ли да ме разбереш сега? Не може ли да си останем приятели?

Бледите й устни се отвориха, но не продумаха и една дума. Ръцете й стояха отпуснати в неговите. Той ги стисна като обезумял.

— Джейна, моля те. Моля те, разбери… дори аз самият да не разбирам.

— Разбира се, Артас — гласът й беше безизразен. — Винаги ще бъдем приятели.

Всичко — от позата й до изражението и гласа й, излъчваше болка и шок. Но въпреки това Артас се хвана за думите й, сякаш бяха вълна на облекчение — толкова голямо, че коленете му омекнаха. Всичко щеше да се оправи. Сега може да е малко разстроена, но със сигурност скоро щеше да го разбере. Те се познаваха много добре. Тя щеше да осъзнае, че е бил прав, че им е още много рано.

— Искам да кажа… няма да е завинаги — започна той, чувствайки се длъжен да обясни. — Само засега. Ти имаш да учиш… сигурно само те разсейвам. Антонидас сигурно ме мрази.

Тя нищо не отвърна.

— Така би било най-добре. Може би някой ден нещата ще се променят и ще може да опитаме отново. Не, че аз не… че ти…

Той я придърпа към себе си и я прегърна. За миг тя остана като вцепенена, но после усети как напрежението изчезва и ръцете й се озоваха на гърба му. Те стояха сами в коридора доста дълго време. Артас беше допрял лицето си в златистата й коса — косата, с каквато без съмнение щяха да се родят децата им. Може би щяха да им се родят деца.