Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 31

— Добре, разбира се. Той беше благороден жребец.

Артас изви шия, за да погледне тялото на коня, когото беше нарекъл Инвинсибъл. Щеше да каже на всички, че е било инцидент, защото нямаше да може да понесе да признае какво беше направил. И се закле, че ако някой друг някога имаше нужда от закрила и ако беше нужна жертва в името на някого, той щеше да я направи. Каквато и да е, помисли си той.

Пет

Лятото беше в разгара си и безмилостното слънце измъчваше Негово Кралско Височество Принц Артас Менетил, докато яздеше по улиците на Стормуинд. Той беше в лошо настроение, въпреки че днес беше денят, който беше чакал цял живот. Слънцето се отразяваше в доспехите му и той се опасяваше, че ще се опече в тях, преди да стигне в катедралата. Ездата на новия му кон само му напомняше, че това не бе Инвинсибъл — белият, бърз, добре трениран и гледан кон, който вече не бе с него от няколко месеца, но още горчиво му липсваше. Изведнъж умът му блокира и той забрави всичко, което трябваше да прави на церемонията. До него яздеше баща му, който явно нямаше никаква представа за тревогата на сина си.

— Отдавна чакахме този момент, сине — каза Теренас, обръщайки се към Артас с усмивка.

Въпреки жегата и тежестта на шлема си, Артас се радваше, че го носи — много добре скриваше лицето му, а и точно сега не беше сигурен дали ще може да се усмихне и насила.

— Наистина, татко — отговори той със спокоен тон.

Предстоеше едно от най-големите тържества за Стормуинд. Освен Теренас щяха да присъстват още много други крале, благородници и известни лица. Те щяха да яздят на парад по белите калдъръмени улици до масивната Катедрала на Светлината, която беше разрушена по време на Втората Война, но вече възстановена, се издигаше още по-величествена от преди.

Приятелят от детството на Артас — Вариан — крал на Стормуинд, вече беше женен и тъкмо бе станал баща. Той бе отворил замъка за всички гостуващи кралски особи и техните свити. Най-хубавият момент за Артас досега бе предната нощ, когато седя, пи медовина и си говори с Вариан. Нараненото и травматизирано момче отпреди десет години вече се бе превърнало в уверен, красив и сериозен крал.

След това, рано сутринта, но преди зазоряване двамата отидоха до тренировъчната зала, взеха по един дървен меч и дълго време се нападаха взаимно, смяха се, припомняйки си стари случки, а мъжеството им бе съвсем леко отслабено от погълнатия алкохол. Вариан, който беше тренирал от малък и винаги беше много добър, вече бе дори по-добър. Но и Артас не му отстъпваше и даваше всичко от себе си.

А сега следваше просто една формалност. Нажежени доспехи и натрапчивото чувство, че не заслужава честта, която предстоеше да му окажат.

Много рядко Артас споделяше чувствата си с Утър. Зловещият паладин, който, откакто Артас се помнеше, беше пример за непоклатима отдаденост на Светлината, стресна принца с думите си:

— Момко, никой не се чувства готов. Никой не мисли, че го заслужава. И знаеш ли защо? Защото си е така. Милосърдието на Светлината — просто и чисто. Ние сме недостойни по рождение, просто защото сме човеци… Да, и елфите, джуджетата и другите раси — всички са недостойни. Но Светлината все пак ни обича. Обича ни заради висотите, които можем да достигнем в редки моменти. Обича ни заради способността ни да си помагаме. И ни обича, защото можем да й помогнем да предаде посланието си — да се борим всеки ден да станем достойни, дори да разбираме, че никога няма да бъдем наистина такива.