Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 30

Той се сви настрани от животното, покри уши и затвори очи, и зарида толкова силно, че цялото му тяло се затресе. В тази буря никога нямаше да намери лечител, преди Инвинсибъл да умре от раните си или от студа. Артас не беше сигурен дали ще може да открие стопанството на Балнир, макар да не беше далеч. Всичко наоколо беше бяло, с изключение на мястото, където умираше един кон. Този кон, който му се беше доверил да скочи в ледения насип и да се просне в топла, кървава локва. Артас знаеше какво трябва да направи, но не можеше.

Не знаеше колко време седя там и плака, опитвайки се да изключи гледката и звуците от агонията на любимия си кон. По едно време Инвинсибъл се поуспокои. Лежеше в снега, бузите му се издуваха, а очите му се въртяха мъчително.

Артас не чувстваше нито лицето си, нито крайниците си, но някак успя да се доближи до животното. Всеки дъх беше борба и той приемаше болката. Артас беше виновен. Той беше виновен. Той положи голямата глава в скута си и за един кратък блажен момент не стоеше в снега с ранения си приятел, а беше в конюшнята, докато се раждаше жребче. В този момент всичко започваше и не отиваше до този ужасен и болезнен край, който можеше да бъде избегнат.

Сълзите му падаха върху бузите на Инвинсибъл. Той потрепери, а кафявите му очи бяха пълни с вече мълчалива болка. Артас свали ръкавиците си и прокара ръка по розово-сивата муцуна, усещайки топлината от дъха на Инвинсибъл. После бавно премести главата му, изправи се на крака и потърси меча си със стоплената си ръка. Артас се изправи над падналото животно, а краката му потънаха в червената локва от стопен сняг.

— Съжалявам — каза той. — Толкова много съжалявам…

Инвинсибъл го гледаше спокойно и с доверие, сякаш беше разбрал какво щеше да последва, както и нуждата от него. Беше повече, отколкото Артас можеше да понесе и сълзите отново замъглиха погледа му. Той премигна силно няколко пъти, за да ги прогони.

Вдигна меча си и го стовари право надолу.

Направи го правилно. Прониза Инвинсибъл право в сърцето с един-единствен силен удар и с ръце, които бяха прекалено измръзнали, за да го сторят. Артас усети как мечът пронизва кожата, плътта, остъргва се в кост и се забива в земята отдолу. Инвинсибъл се изви, потрепери и се отпусна неподвижен.

Джоръм и Джарим го откриха там след известно време, след като спря да вали. Артас се беше свил до изстиващото тяло на животното, което някога беше удивително изпълнено с енергия и живот. Той извика от болка, когато мъжът се наведе да го повдигне.

— Извинявай, момче — каза Джоръм с почти непоносимо мил глас. — И за теб, и за случилото се.

— Да — едва продума Артас. — За случилото се… Той се спъна и…

— Нищо чудно в такова време. Бурята дойде бързо. Имаш късмет, че си жив. Хайде, ще те приберем вътре и ще пратим някого до замъка.

Докато се придвижваше с помощта на мъжа, Артас попита:

— Ще го погребете ли… тук? За да мога да идвам при него?

Балнир и синът му си размениха погледи и после той кимна.