Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 28

— Разбирам — каза той. — Влез тогава.

Момичето влезе, а той затвори вратата и се обърна към нея.

— Остани, колкото искаш и после се върни при него. Междувременно, не мога сам да изям всичко това.

Кимна й да седне, намести се на стола срещу нея и се усмихна, грабвайки един от малките сладкиши. Тарета замига учудено. Не след дълго разбра какво й казваше, на лицето й се изписа облекчение и благодарност. После му наля вино. Постепенно започна да отговаря на въпросите му с повече от няколко учтиви думи и двамата си поприказваха няколко часа, докато не решиха, че е време тя да си ходи. Взе подноса и се обърна към него.

— Ваше Височество… много се радвам, че бъдещият ни крал има толкова добро сърце. Дамата, която изберете за Ваша кралица, ще има голям късмет.

Той се усмихна, затвори вратата след момичето и за миг се облегна на нея.

Дамата, която избера за кралица. Той си спомни разговора си с Калия. За щастие Теренас беше започнал да подозира Престър — нищо не можеше да се докаже, но беше достатъчно да размисли.

Артас бе почти пълнолетен — с година по-голям от Калия, когато баща им едва не я омъжи за Престър. Май рано или късно ще трябва да започне да се замисля за бъдещата си кралица.

Утре си тръгваше, но не и по-рано.

* * *

Зимният студ се носеше във въздуха. Последните славни дни на есента свършиха и доскоро златистите, червени и оранжеви дървета сега стърчаха като голи скелети под сивото небе. След няколко месеца Артас щеше да започне деветнадесетата си година и да бъде въведен в Ордена на Сребърната ръка. Беше повече от готов. Тренировките му с Мурадин бяха приключили преди няколко месеца и вече се упражняваше с Утър. Беше различно, но подобно. Мурадин го беше научил на внимание и готовност да спечели битката независимо от всичко. Паладините имаха по-ритуален поглед върху битките и се фокусираха повече върху отношението, с което се бият, отколкото върху самия начин на размахване на меча. За Артас и двата подхода работеха, но се чудеше дали някога ще има възможност да ги приложи в истински двубой.

Обикновено по това време трябваше да е на молитва, но татко му беше заминал на дипломатическа визита в Стромгард заедно с Утър. Това значеше, че няколко следобеда Артас ще е свободен и той нямаше намерение да ги пропилява, дори времето да не беше хубаво. Той се държеше с лекота върху Инвинсибъл, който галопираше през поляната. Снегът по земята едва забавяше стъпките на животното. Артас можеше да види дъха си, както и този на големия бял кон, когато мяташе глава и пръхтеше.

Отново започваше да вали сняг, но не меките едри снежинки, които се носят лениво към земята, а малките твърди кристалчета, които щипят. Артас се намръщи и продължи. Още малко и ще обърне. Може дори да се отбие при Балнир. Отдавна не беше ходил там. Джоръм и Джарим сигурно щяха да се зарадват да видят чудния кон, в който се бе превърнало малкото жребче.

Поривът го завладя и трябваше да му се подчини. Артас завъртя Инвинсибъл с лек натиск на левия си крак. Конят зави покорно и в хармония с желанието на господаря си. Снегът се усилваше, дребни иглички се забиваха в откритата кожа на Артас и той се покри с пелерината си за малко по-сигурно. Инвинсибъл поклати глава от пощипването, което усещаше с кожата си, както правеше, когато го дразнеха насекоми през лятото. Той се спусна в галоп надолу по пътечката и с изпънат напред врат се наслаждаваше на напрежението точно колкото и Артас. Скоро щяха да наближат скока и още малко след това следваше топла конюшня за жребеца и гореща чаша чай за ездача, преди да потеглят обратно към замъка. Лицето на Артас беше започнало да се сковава от студа и ръцете в тънките му кожени ръкавици не бяха по-добре. Той притисна замръзналите си ръце в юздите и с усилие сгъна пръсти, стегна се и Инвинсибъл скочи… не, спомни си той — полетя, те полетяха като…