Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 23

— Е — започна несигурно той, — той има добри връзки и… предполагам е симпатичен. Всички твърдят така. Поне не е някой старец.

— Не разбираш, Артас. Не ме интересуват връзките му, колко е симпатичен или мил. Яд ме е, че нямам избор. Аз съм… като жребчето ти. Аз съм нещо, а не някой. Нещо, което татко да реши как да даде в замяна — за политическа сделка.

— Ти… не обичаш ли лорд Престър?

— Да го обичам ли? — сините й кървясали очи се свиха от гняв. — Та аз едва го познавам! Той никога не е проявявал ни най-малко… О, какъв е смисълът? Знам, че това е обичайна практика сред кралските и благороднически кръгове. Ние сме пионки. Но никога не съм очаквала татко…

Нито пък Артас. Той всъщност никога не се бе замислял за брак нито за себе си, нито за сестра си. Много повече го бе грижа за обучението му с Мурадин и ездата с Инвинсибъл. Но Калия беше права. За благородниците беше обичайно да сключват брак с цел осигуряване на политически статут. Просто не си бе представял, че татко му би продал сестра му като кобила за разплод.

— Много съжалявам, Кали — каза най-искрено той. — Да не би да обичаш друг? Може би ще можеш да убедиш татко, че е по-добрият избор — такъв, при който ще бъдеш и щастлива.

Калия поклати тъжно глава.

— Няма смисъл. Ти го чу. Не ме пита, не ми предложи лорд Престър — той ми го заповяда.

Тя го погледна умоляващо.

— Артас, обещай ми, че когато станеш крал… обещай ми, че няма да постъпиш така с децата си.

Деца? Артас изобщо не беше готов да мисли за такива неща. Той дори нямаше… е, имаше, но не мислеше за нея по този на…

— И когато се ожениш… Татко не може да ти заповядва както на мен. Грижи се за момичето си и нека тя се грижи за теб. Или поне се поинтересувай с кого би искала да бъде в живота и л-леглото си.

Калия отново зарида, а Артас бе прекалено потресен от откровеността, която го заля. Той бе само на четиринадесет, но след още четири години щеше да може да се ожени. Изведнъж си спомни за откъслечни разговори тук-там относно бъдещето на рода Менетил. Съпругата му щеше да бъде майка на крале. Трябваше да я избере много внимателно, а също и, както каза Калия — добросъвестно. Родителите му очевидно много се обичаха. Въпреки дългите години брак още си личеше по усмивките и жестовете им. Артас искаше същото. Искаше съпруга, приятел…

Изведнъж се намръщи. Ами ако не можеше да го има?

— Съжалявам, Кали, но може би ти си късметлийката. Може би е по-лошо да имаш избор и да знаеш, че не можеш да имаш това, което искаш.

— Моментално бих предпочела това, отколкото да ме третират като парче месо.

— Явно всеки от нас си има задължения — натъжено каза Артас. — Ти да се омъжиш за когото татко избере, а аз — за когото се налага в името на кралството.

Той стана рязко.

— Съжалявам, Кали.

— Артас… къде отиваш?

Той не й отговори, а направо се затича към конюшнята и без да чака слугата, бързо оседла Инвинсибъл. Артас знаеше, че това е временно решение, но беше само на четиринадесет и за него все пак бе решение.

Приведе се ниско върху Инвинсибъл и потегли в галоп. Носейки се върху изяществото от лъскави извити мускули, усещаше само как бялата грива перва лицето му. На лицето на Артас светна усмивка. Това бе най-щастливият момент за него — когато яздеше така, двамата се сливаха в едно грациозно цяло. Подложил търпението си на тежки изпитания, той бе чакал толкова дълго, за да може да язди животното, което видя как излиза на бял свят. Но си струваше. Вече бяха перфектна двойка. Инвинсибъл не искаше и не го молеше за нищо. Жадуваше единствено да се измъкне от ограниченията на конюшнята, така както Артас тръпнеше да избяга от ограниченията на кралството. И го правеха — двамата.