Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 157

Пътят се оказа по-кратък, както беше обещал Ануб’арак, но всяка стъпка беше заплатена с кръв. Скоро след като влязоха вътре, бяха нападнати.

От тъмнината изскочиха десетки паяци и се впуснаха към тях, потраквайки гневно. Ануб’арак и воините му ги посрещнаха челно. Артас се подвоуми, но след миг се присъедини и заповяда на войските си да го последват. Нерубианите атакуваха, пръскайки отрова, и широките пещери се изпълниха с писъци и тракане на паяци, гърлени викове на немъртви и мъчителни стонове на живи некроманти. Плътни и лепкави мрежи покриха няколко от по-неудържимите трупове. Те бяха безпомощни пред мандибулите, които откъснаха главите им и острите като шило крака, които изтърбушиха телата им. Ануб’арак беше въплъщение на истински кошмар. Издаваше ужасяващи, неясни думи на родния си език с гърлен глас и се нахвърляше върху някогашните си поданици, оставяйки след себе си пълно опустошение. Всеки един от краката му се движеше самостоятелно, сграбчваше и разкъсваше нещастните си жертви. Страховитите му щипци разчленяваха крайници. И през цялото време застоялият въздух се изпълваше с крясъци, от които привикналият с подобни неща Артас потръпваше и преглъщаше с мъка.

Схватката беше яростна и даде много жертви, но накрая нерубианите бяха принудени да се оттеглят в мрака, откъдето бяха дошли. Няколко от тях бяха останали — сгърчиха осемте си крака под паякообразното си тяло, свиха се и умряха.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Артас задъхано, обръщайки се към Ануб’арак. — Тези нерубиани са от твоя род. Защо са враждебно настроени към нас?

— Много от нас, които паднахме във Войната на Паяка, бяхме съживени, за да служим на Крал-лич — отговори Ануб’арак. — Тези воини, обаче — той посочи с предния си крак към труповете им, — така и не умряха. И все още проявяват глупостта да се опитват да освободят Неруб от Немъртвите пълчища.

Артас се загледа в мъртвите нерубиани.

— Наистина е глупаво — измърмори той и вдигна ръка. — В смъртта те ще служат на този, срещу когото са се борили в живота.

Най-сетне Артас излезе на бледата светлина над повърхността, пое си дълбоко студен и свеж въздух и огледа армията си с новите попълнения от току-що умрели същества, над които вече имаше пълен контрол.

Артас дръпна юздите и Инвинсибъл спря. Трепереше силно и се нуждаеше просто да поседи и да подиша свеж въздух, но той бързо се изпълни с вонята на разложение от собствената му армия.

Ануб’арак го задмина, спирайки за момент, за да го изгледа строго.

— Няма време за почивка, Рицарю на смъртта. Крал-лич се нуждае от нас. Трябва да се подчиним.