Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 156

За миг му се стори, че нерубианът се усмихва самодоволно.

— Руините са опасни, но си струва да опитаме.

„Сринат в тъмни времена.“ Странна фраза за толкова древен и немъртъв паяк лорд. Артас се зачуди какво ли значеше това и реши, че скоро ще разбере.

Ануб’арак и поданиците му забързаха, поемайки на север. Артас и Пълчищата ги последваха и скоро океанът остана сам. В мрачното небе слънцето бързо се снижаваше към хоризонта. Идваше дългата нощ. Докато маршируваха, Артас изпрати някои от воините си да съберат каквито клони намерят, да запалят факли в тъмните и опасни коридори на подземното кралство.

След няколко мъчителни часа на бавно напредване… Немъртвите не можеха да усещат студ, но вятърът и снегът ги забавяха. Артас знаеше, че въпреки ироничните думи на Ануб’арак, едно нещо беше сигурно — никога нямаше да може да стигне навреме, за да спаси Крал-лич и себе си, ако беше тръгнал по суша. Накрая инстинктът му за самосъхранение надделя. Крал-лич го беше открил и го беше превърнал в това, което беше днес, давайки му върховна сила.

Артас го знаеше и го оценяваше, но дългът му към Крал-лич нямаше нищо общо с чувството му на вярност. Ако това велико същество беше победено, без съмнение Артас щеше да бъде следващият… а, както беше казал на Утър, той смяташе да живее вечно.

Най-сетне стигнаха до портите. Бяха покрити с толкова лед и сняг, че Артас дори не ги видя веднага, но Ануб’арак спря, вдигна два от осемте си крака и посочи към тях.

Извити камъни във формата на сърпове… или крака на насекоми, помисли си Артас… стърчаха нагоре, с насочени един към друг върхове, образувайки някакъв символичен тунел. Напред вече се виждаха портите, на които беше гравиран огромен паяк. Артас стисна устни от погнуса, но после се сети за статуите, пръснати из целия Стормуинд. Това по-различно ли беше? „Тунелът“ на входа и портите водеха към сърцето на нещо, което, изглежда, беше айсберг. Само за момент Артас се загледа в огромната фигура на Ануб’арак, замисли се за паяците и мушиците му и се запита дали постъпва правилно.

— Ето го входа на някогашното велико древно място — каза Ануб’арак. — Тук бях господар и думата ми беше закон. Бях силен и могъщ и не се кланях на никого. Но нещата се промениха. Сега служа на Крал-лич и моят дом го защитава.

Артас се замисли за избухналата зараза в земята му, за изгарящото желание за мъст… погледа на баща му, когато Фростморн погълна душата му.

— Нещата наистина се променят — отвърна тихо той. — Но сега не е време за спомени.

Обърна се към странния си нов съюзник и се усмихна студено.

— Да продължим.

Двадесет и четири

Артас не знаеше колко време бяха прекарали в древното и смъртоносно нерубианско кралство под заледената земя на Нортренд. Докато стигна с мъка навън и замига като прилеп, пуснат на светлина, той си мислеше само за две неща. Едното беше желанието да стигне навреме, за да защити Крал-лич, второто — огромната надежда да се измъкне от това място.

Очевидно нерубианското кралство навремето е било много красиво. Артас не знаеше какво да очаква, но не видя натрапчивите ярки сини и виолетови цветове, нито пък сложните геометрични фигури, които обозначаваха отделните стаи и коридори. Тук имаше красота, но беше по-скоро като на запазена роза — нещо, което макар и несъмнено мъртво, все още изглеждаше красиво. Докато минаваха през двореца, Артас усети странна миризма. Не можеше да я определи, нито да я категоризира. Беше едновременно остра и застояла, но не беше неприятна, не и за някой, свикнал с вонята от разлагаща се плът.