Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 154

— И отново се радвам на помощта ви сега. Но нямаме много време за любезности. Щом ви е изпратил Крал-лич, явно знаете за надвисналата опасност. Трябва да стигнем Айскраун възможно най-бързо.

— Така е — изръмжа Ануб’арак.

Той поклати страховито глава и изпъна два от предните си крака.

— Ще събера останалите си хора и ще тръгнем заедно, за да защитим господаря си.

Огромното същество се оттегли величествено и призова покорните си поданици, които с готовност се втурнаха към него.

Артас потисна погнусата си и побутна тялото на един мъртъв елф. Крайниците му бяха откъснати и беше твърде повреден, за да бъде използван.

— Тези елфи са жалки същества. Нищо чудно, че унищожихме земята им толкова лесно.

— Жалко, че не бях там, за да те спра. Отдавна не сме се виждали, Артас.

Гласът беше звучен, мек, сдържан и… изпълнен с омраза. Артас се обърна и с радост разпозна притежателя му. Колко странни наистина бяха тези обрати на съдбата.

— Принц Кейл’тас — назова го той с усмивка.

Елфът стоеше на няколко метра от него, а блясъкът от телепортирането му тъкмо избледняваше. Като че не старееше, изглеждаше точно така, както го помнеше Артас. Не, не точно. Сините му очи сега блестяха с потиснат гняв. Не беше същата огнена ярост, която беше видял на лицето му последния път, когато се срещнаха, тази беше студена и дълбока. Вече не носеше виолетово-синята роба на Кирин Тор, а традиционните за расата си червени одежди.

— Артас Менетил.

Елфът не изрече титлата му. Очевидно искаше да го обиди, но Артас изобщо не се засегна. Той много добре знаеше кой е и много скоро този прекалено симпатичен принц също щеше да го узнае.

— Бих се изплюл само при мисълта за теб, но ти и толкова не заслужаваш.

— Ах, Кейл — каза Артас с усмивка. — Дори обидите ти са ненужно префърцунени. Радвам се да видя, че не си се променил… и си некадърен както винаги. Това ме подсеща за един въпрос. Защо все пак не си в Куел’Талас? Оставяш хората ти да умират за теб, докато седиш удобно и в безопасност във Виолетовата си цитадела? Не мисля, че ще можеш да продължиш да го правиш.

Кейл’тас стисна зъби и присви очи.

— Поне с това съм съгласен. Трябваше да съм там, но вместо това помагах на човеците в борбата им срещу Немъртвите пълчища — тези, които изпрати на собствения си народ. Теб може да не те е грижа за твоя народ, но мен ме е грижа за моя. Изгубих толкова много, докато се занимавах с човеците. Сега само елфите са от значение за мен. Боря се само за син’дорейците — децата на кръвта. Ще си платиш, Артас. Скъпо ще платиш за делата си!

— Знаеш ли, радвам се, че си поприказвахме. Мина много време, нали? Не съм те виждал, откакто…

Артас замълча, виждайки как окото на елфския принц нервно потрепна. Да, Кейл’тас помнеше. Помнеше как се натъкна на Джейна и Артас, свързани с дълбока целувка. Споменът за кратко подразни и Артас, но удоволствието да нервира Кейл’тас надделя.

— Трябва да си призная, че съм доста разочарован от тези елфи, които водиш. Надявах се на по-добра битка. Може би в Куел’Талас съм избил всички, които са имали смелост.