Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 153
Кристи Голдън
Без дори да си прави труда да възседне Инвинсибъл, Артас се хвърли в атака. Фростморн беше жаден и сякаш събираше енергия и сила заедно с Артас с всяка нова светла душа, която поглъщаше. Сред шума от битката някъде високо над тях отекна дълбок и студен като самия Нортренд глас.
— За Пълчищата! Избийте ги в името на Нер’зул!
Въпреки всичко, което беше видял и извършил, Артас усети остър студ да пронизва цялото му тяло от този глас. Той рискува, бързо погледна нагоре и очите му се разшириха от удивление.
Нерубиани! Разбира се… това беше родната им земя. Сърцето му се изпълни с радост, виждайки ги как се сипят от небето. Можеше да различи формите им през падащия сняг, познатата скорост, с която паякообразните се суетяха и прииждаха към плячката си. Артас трябваше да отдаде чест на син’дорейците — биеха се храбро, но бяха безнадеждно превъзхождани по численост и скоро Артас стоеше върху купчина тела в червено-златисти дрехи. Той вдигна ръка и един по един мъртвите елфи се раздвижиха и се изправиха на крака, гледайки го със стъклени очи.
— Още войници за този, комуто служим — каза Артас.
После се озърна и погледът му се спря върху лидера на нерубианите. Беше по-едър и се извисяваше високо над воините си, вървейки с лекота по снега към Артас. Той пристъпваше сред тях като крал — величествено и уверено. Артас се опита да открие нещо познато у това напълно чуждо за него същество. В човешките му очи Ануб’арак изглеждаше като смесица между бръмбар и другите паякообразни нерубиани, които командваше. Артас осъзна, че без да иска е отстъпил крачка назад и събра сили, за да остане на място, докато съществото се приближаваше към него. То спря точно пред него, после се изправи и се извиси над него, гледайки го с многото си очи… Това абсолютно кошмарно създание беше негов съюзник.
Артас прочисти гласа си и се овладя.
— Благодаря за помощта, велики.
Съществото наклони глава, долната му челюст потракна леко и издаде дълбок гробовен глас, който притесни Артас.
— Крал-лич ме изпрати да ти помогна, Рицарю на смъртта. Аз съм Ануб’арак, древен крал на Азджол-Неруб. Къде е другият?
Той се изправи на задните си крака и се огледа наоколо.
— Другият?
— Кел’Тузад — отвърна Ануб’арак със зловещия си съскащ глас.
После се наведе над Артас и го фиксира с многобройните си очи.
— Познавам го. Посрещнах го, когато дойде за пръв път при Крал-лич, както посрещам теб сега.
Артас се зачуди дали Кел’Тузад е бил също толкова притеснен от първата си среща с този немъртъв насекомоподобен крал на древна раса. Със сигурност е бил, каза си той. Със сигурност всеки би бил.
— Твоите хора бяха отлично попълнение на предните ни редици, когато атакувахме елфите — каза той, поглеждайки към падналите син’дорейци.
Артас се радваше, че „хората“ на Ануб’арак се биеха на неговата страна.