Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 150

— Аз… ти ме спаси.

— Радвам се, че успях да услужа, кралю. Но трябва да побързате да стигнете до Нортренд. Всички приготовления по заминаването Ви са направени. Какво ще ми заповядате?

Кел’Тузад беше прав. Чак сега Артас започна да усеща, че сякаш животът се връща в крайниците му, макар все още да не можеше да ги контролира.

— Трябва час по-скоро да открия Крал-лич. Ако се забавя още… не знам какво бъдеще ме чака и дали ще се върна, но искам да наглеждаш земята ми. Погрижи се наследството ми да оцелее.

Артас имаше доверие на призрака, не от обич или вярност, но просто като точен и неоспорим факт. Кел’Тузад беше немъртво същество, свързано с господаря, на когото служеха и двамата. Очите на Артас се преместиха върху малкия дух, който се носеше усмихнат леко встрани. После погледна гниещите трупове с мрачни лица, които бяха готови да се хвърлят от върха на някоя скала заради него.

Само мъртва плът и реещи се духове, а не поданици. Никога не са били поданици, каквото и да показваше усмивката на малкия дух.

— Оказвате ми голяма чест, господарю. Ще постъпя, както ми казвате, крал Артас. Уверявам Ви.

* * *

Тя вече имаше тяло, същото като в живота, но променено, както беше променена и тя самата. Силванас отново вървеше бодро и с лекота, както когато беше жива и носеше старата си броня, но не беше същата. Беше завинаги и необратимо променена.

— Изглеждате притеснена, господарке.

Силванас се сепна и се обърна към една от многото банши, които се носеха покрай нея. Тя не можеше да лети с тях, но предпочиташе тежестта и стабилността на телесната си форма, която беше откраднала обратно.

— Ти не си ли, сестро? — отвърна рязко тя. — Само преди дни бяхме роби на Крал-лич, съществувахме, за да убиваме в негово име. А сега сме… свободни.

— Не разбирам, господарке.

Гласът на банши беше глух и объркан.

— Сега волята ни си е изцяло наша. Не се ли борихме именно за това? Мислех, че ще сте щастлива.

Силванас се засмя, осъзнавайки, че е на границата да изпадне в истерия.

— Каква радост има в това проклятие? Все още сме немъртви, сестро… още сме чудовища.

Тя изпъна ръката си, погледна синьосивата си плът и забеляза студа, който като втора кожа беше неотменна част от нея.

— Не сме ли роби на това мъчение?

Той й беше отнел толкова много. Дори да можеше да удължи смъртоносната му агония с дни… седмици… пак нямаше да успее да го измъчи достатъчно. Смъртта му нямаше да върне мъртвите, нямаше да прочисти Слънчевия извор, нито пък да я върне към живота й, като прасковенозлатно същество. Но щеше да я накара да се чувства… чудесно.

Преди няколко дни беше успял да й се измъкне. Неговият лакей се беше появил в най-неподходящия момент. Артас вече беше отишъл твърде далеч, за да се възстанови. Силванас беше научила, че сега Кел’Тузад е поел властта над заразената земя. Но това не беше проблем. Тя беше мъртва и имаше цялото време на света, за да състави перфектния си план.