Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 149

— Това е специална отровна стрела, която направих за теб — каза тя, щом го доближи.

После преметне лъка през рамо и извади камата си.

— Парализата, която усещаш сега, е нищо в сравнение с агонията, която ми причини.

Артас преглътна с мъка. Устата му беше суха като пясък.

— Довърши ме тогава.

Силванас отметна глава и се засмя с глух и призрачен глас.

— Бърза смърт… като тази, която ти ми даде?

Радостта й изчезна толкова бързо, колкото се беше появила и очите й проблеснаха гневно. Доближи се още малко, докато не застана на една ръка разстояние от него. Инвинсибъл подскочи, притеснен от близостта й, а сърцето на Артас се сви и едва се задържа да не падне.

— О, не. Добре ме научи, Артас Менетил. Научи ме колко голяма глупост е да проявяваш милост към врага и колко е приятно да го гледаш как се измъчва. И сега, учителю, ще ти покажа колко добре съм си научила уроците. Ти ще страдаш, както страдах аз. Благодарение на стрелата ми дори няма да можеш да избягаш.

Явно очите на Артас бяха единственото нещо, което можеше да движи и той безпомощно гледаше как елфата вдига камата си.

— Предай поздравите ми в ада, негоднико!

Не. Не по този начин… не обездвижен и безпомощен… Джейна…

Изведнъж Силванас се олюля назад, а ръката, с която държеше камата, се изви и разтвори пръсти. Лицето й изразяваше пълно удивление. Миг след това малката сянка, която по-рано се беше притекла на помощ на Артас, се материализира и се усмихна щастлива, че е помогнала на краля си. Щастлива да му служи.

— Назад, безмозъчни твари! Няма да умрете днес, кралю!

Кел’Тузад! Както беше обещал, той дойде, след като беше успял да открие къде го бяха завлекли предателските баншита. И не беше дошъл сам, а с още десетина немъртви, които се нахвърлиха върху Силванас и нейните баншита. У Артас се зароди надежда, макар да беше напълно парализиран. Той гледаше как около него се разразява битка и не след дълго стана ясно, че Силванас ще трябва да отстъпи.

Тя го стрелна с гневни очи.

— Това не е краят, Артас! Никога няма да спра да те преследвам!

Артас гледаше как фигурата й изчезва в сянката, а последното нещо, което проблесна, бяха гневните й очи. След като господарката им изчезна, останалите баншита под командването й също се изпариха.

Кел’Тузад се втурна към Артас.

— Нарани ли Ви, господарю?

Артас можеше само да го гледа, защото парализата беше обхванала и устните му. Кокалестите ръце изненадващо ловко хванаха стрелата и я издърпаха. Артас потисна писъка от болка от изваждането на стрелата. Червената му кръв беше примесена с черна лепкава течност, която Кел’Тузад изследва внимателно.

— Ефектът от отровата ще отслабне с времето. Явно целта е била само да Ви обездвижи.

Разбира се, помисли си Артас, иначе нямаше да й трябва камата… Той се изпълни с облекчение и се почувства още по-изтощен. Беше толкова близо… твърде близо… до смъртта. Ако не беше верният му лич, елфата щеше да го довърши. Отново се опита да проговори и успя.