Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 148

— Заведете ме при господарката си и Кел’Тузад — каза той.

Те го послушаха и се понесоха надалеч от замъка, напред, дълбоко в сърцето на поляните Тирисфал.

Артас усети леко вълнение, като видя, че поемат по пътя, който минаваше много близо до стопанството на Балнир. За щастие баншитата смениха посоката и се насочиха към по-хълмиста местност, след която следваше открито поле.

— Това е мястото, сестрици. Тук ще си починем, велики кралю.

Нямаше помен от Силванас или Кел’Тузад. Артас дръпна юздите на Инвинсибъл и се огледа наоколо. Изведнъж той започна да схваща.

— Защо тук? — попита той. — Къде е господарката ви?

Болката се завърна и той изрева, притискайки гърдите си. Под него Инвинсибъл се изправи на задни крака, а Артас се хвана здраво за него. Сиво-зелената поляна изчезна и на мястото й се появи синьото и бялото на странно натрошен замръзнал трон. Гласът на Крал-лич го прониза и Артас с мъка сподави болезнен вик.

— Измамиха те! Ела бързо при мен! Подчини се!

— Какво… става тук? — успя да процеди Артас през стиснатите си зъби.

Той примигна, опитвайки се да проясни погледа си и с усилие повдигна глава.

Тя излезе иззад дърветата с лък в ръка. За момент той си помисли, че се намира в Куел’Талас и пред него е живата елфа. Но косата й вече не беше златиста, а черна като нощта и с бели кичури. Кожата й беше бледа със синкав оттенък, а очите й имаха сребърен блясък. Беше Силванас и в същото време не беше тя. Тази Силванас не беше нито жива, нито безтелесна. Някак си беше успяла да се добере до тялото си, което Артас беше заключил в железен ковчег, за да я измъчва още и в бъдеще. Беше обърнала играта.

Докато Артас се опитваше да преглътне болката и да събере мислите си, Силванас вдигна черния си лъскав лък, намести стрелата и се прицели. Устните й се изкривиха в усмивка.

— Дойде ми точно на мушката, Артас.

Тя пусна стрелата.

Прониза лявото му рамо, премина през бронята му, сякаш беше тънка като пергамент и добави нова болка към агонията му. Той остана изумен… Силванас беше славен стрелец. Нямаше как да пропусне фаталния удар от това разстояние. Защо рамото? Дясната му ръка се вдигна автоматично, но той осъзна, че не може дори да сгъне пръстите си около дръжката на меча. Бяха започнали да се вкочаняват… както и краката му.

Той се хвърли към шията на Инвинсибъл, драпайки и опитвайки се по всякакъв начин да го възседне, преди крайниците му да се обездвижат напълно. С последни усилия успя да се обърне към нея и да изсъска.

— Предателка! Какво ми стори?

Тя се усмихваше. Беше щастлива. Бавно и спокойно тя закрачи към него. Беше облечена със същата кожена броня, която носеше в деня, когато Артас я беше убил, разкриваща голяма част от бледосинята й кожа. Само че сега по тялото й нямаше белези от раните, които беше получила при последната си битка.